Поне Сайръс Смит да беше с тях, поне ако инженерът можеше да им помогне при това положение с практическите си познания и с изобретателния си ум, можеха да хранят известна надежда! Уви! Не биваше да се надяват вече да видят пак Сайръс Смит. На нещастниците им оставаше да разчитат само на себе си и на провидението, което никога не изоставя тия, които вярват искрено.
Но преди всичко трябваше ли да се установят на това крайбрежие, без да се опитат да узнаят към кой континент принадлежи то, населено ли е или не, или пък е бряг на някой пуст остров?
Това беше важен въпрос, който трябваше да се разреши, и то в най-скоро време. От разрешението му зависеше какви мерки ще трябва да вземат. Все пак според Пенкроф редно беше да почакат още няколко дни, преди да предприемат каквито и да било проучвания. И наистина трябваше да си набавят храна, и то по-силна храна от яйцата и литодомите. Изложени на продължителна умора, без да имат къде да се подслонят и да си поотдъхнат, те трябваше преди всичко да възстановят силите си.
Комините бяха задоволително временно жилище. Имаха огън и не беше трудно да си запазват жар. Засега на брега и по скалите имаше миди и яйца.
Това решение допадаше особено много на Наб. Упорит и в мислите, и в предчувствията си, той никак не бързаше да се отделя от тая част на брега, където стана злополуката. Той не вярваше, не искаше и да повярва, че Сайръс Смит е загинал. Не, изглеждаше му невъзможно такъв човек да загине по толкова глупав начин, грабнат от вълните, потънал в морето на неколкостотин стъпки от брега! Докато вълните не изхвърлеха тялото на инженера, докато той, Наб, не видеше със собствените си очи и не опипаше със собствените си ръце трупа на своя господар, нямаше да повярва в смъртта му! И тази мисъл се загнезди в непримиримото му сърце по-дълбоко от всеки друг път. Заблуда може би, но заблуда, достойна за уважение, която морякът не искаше да разсее! Според него нямаше вече никаква надежда и инженерът наистина бе загинал сред вълните, но с Наб нямаше какво да се спори.
Сутринта на 26 март още призори Наб тръгна по брега на север и се върна там, където вълните вероятно бяха погълнали злочестия Смит.
След закуската Пенкроф попита дописника дали иска да ги придружи в гората, където той и Хърбърт щели да се опитат да уловят малко дивеч. Но след като размислиха, решиха, че е необходимо някой да остане, за да поддържа огъня и да помогне на Наб в най-невероятния случай, че Наб има нужда от помощ. И дописникът остана.
— Да идем на лов, Хърбърт — каза морякът. — Патрони ще съберем по пътя, а пушката ще отсечем в гората.
Но като тръгнаха, Хърбърт забеляза, че щом нямаха прахан, разумно щеше да бъде да я заменят с нещо друго.
— С какво? — попита Пенкроф.
— С изгоряло платно — отвърна момчето. — В случай на нужда изгорялото платно може да замени праханта.
Морякът намери предложението много разумно. Неудобно беше само, че трябваше да пожертват парче от някоя носна кърпа. Все пак работата си заслужаваше труда и част от кърпата на едри квадрати на Пенкроф скоро се превърна в полуизгорял парцал. Скътаха това запалително вещество в средната стая, в дъното на една дупчица в скалата на завет от вятъра и запазено от всякаква влага.
Като стигнаха в гората, Пенкроф откърши от първото дърво два здрави клона и направи от тях тояги, а Хърбърт заглади долния им край о една скала. Ах! Какво ли не би дал да имаше нож! После двамата ловци навлязоха сред високата трева покрай брега.
Излишно е да споменаваме, че в гората, както и по брега, който бяха вече изминали, нямаше и следа от човешки крак. Пенкроф забеляза само дири от четириноги, пресни стъпки на животни, но не можеше да разпознае какви са. Разбира се — такова беше мнението и на Хърбърт, — някои от тях бяха следи от грамадни хищници, с които навярно щяха да си имат работа. Но никъде нямаше ни най-малък знак от секира по дърветата, ни следа от угаснал огън, нито човешка стъпка, за което може би трябваше да се радват, защото на тая земя сред Тихия океан присъствието на човека можеше да бъде повече опасно, отколкото желателно.
Изследването продължи. Колкото повече ловците навлизаха в гората, дърветата ставаха по-редки и по-красиви, но нито едно дърво не даваше плодове за ядене. Пенкроф напразно търсеше някоя от ония ценни палми, които вършат толкова много работа в домакинството и се срещат от четиридесетия паралел в Северното полукълбо само до тридесет и петия в Южното. Но в тая гора имаше само иглолистни дървета като деодарите, които Хърбърт вече позна, дугласи, прилични на тези, които растат по северозападните брегове на Америка, и чудни борове, високи по сто и петдесет стъпки.