Страхотна нощ! В безсъзнанието си Хърбърт говореше неща, които разкъсваха сърцата на другарите му. Бълнуваше, бореше се с разбойниците, викаше Еъртън! Призоваваше на помощ тайнственото същество, закрилника, който вече беше изчезнал, но образът му живееше в неговото съзнание… После пак изпадаше в пълно безсъзнание, което съвсем го съсипваше… На няколко пъти Джедеон Спилет помисли, че горкото момче е умряло!
На 8 декември през деня Хърбърт почти не дойде на себе си. Съсухрените му ръце се гърчеха върху завивките. Дали му бяха пак стрита кора, но дописникът беше загубил вече всяка надежда.
— Ако до утре сутринта, не му дадем по-силно лекарство против треската — каза дописникът, — Хърбърт ще умре!
Настъпи нощта — несъмнено последната нощ на това смело, добро и умно момче, толкова развито за възрастта си и което всички обичаха като свое дете! Едничкото лекарство, което съществуваше срещу страшната блатна треска, единствения цяр, който можеше да я победи, го нямаше на остров Линкълн.
През нощта на 8 срещу 9 декември Хърбърт започна да бълнува още повече. Черният му дроб беше силно възпален, а същото беше и с мозъка му и той не можеше вече да познае никого.
Дали щеше да живее до следния ден, до третия пристъп, който положително щеше да го убие? Нямаше надежда. Той беше изгубил сетни сили и в краткия промеждутък между кризите лежеше като бездушен труп.
Към три часа сутринта Хърбърт нададе нечовешки вик. Той сякаш започна да се мята в предсмъртни гърления. Наб, който беше край него, се втурна изплашен в съседната стая, дето бдяха другарите му!
В същия миг Топ залая някак особено.
Всички влязоха веднага в стаята и успяха да задържат умиращия момък, който искаше да се хвърли от леглото, а Джедеон Спилет го хвана за ръката и установи, че пулсът му се усилваше малко по малко…
Беше пет часът сутринта. Утринното слънце надникваше вече в стаите на Гранитния дом. Денят обещаваше да бъде хубав и той щеше да бъде последният ден на клетия Хърбърт!…
Един лъч освети масата до леглото. Изведнъж Пенкроф извика и показа нещо върху масата. То беше малка продълговата кутийка, а на похлупака й пишеше: Хининов сулфат.
Глава XI
Джедеон Спилет взе кутията и я отвори. В нея имаше към двеста грана бял прашец и той поднесе малко от него към устните си.
Изключителната горчивина на това вещество не можеше да го излъже. Да, това беше скъпоценният хинин, най-доброто лекарство срещу треската.
Прахът трябваше да се даде веднага на Хърбърт. А как беше попаднала кутията, можеха да говорят и после.
— Кафе! — нареди Джедеон Спилет.
След малко Наб донесе чаша топло кафе. Джедеон Спилет изсипа вътре към осемнадесет грана и успя да накара Хърбърт да изпие сместа. Тъкмо навреме, защото третият пристъп на блатната треска не се беше още проявил.
Позволете ни да добавим, че той изобщо нямаше да се прояви! Прочее, трябва също да споменем, че всички хранеха голяма надежда. Тайнствената сила се беше намесила пак, и то точно когато не разчитаха вече никак на нея! След няколко часа Хърбърт спеше по-спокойно. Преселниците можеха да обсъждат вече тайнствения случай. Намесата на непознатия беше по-очебийна от всеки друг път. Но как ли се беше вмъкнал през нощта чак до Гранитния дом? Това беше напълно необяснимо и наистина начинът, по който постъпваше „добрият дух на острова“, беше също така тайнствен като самия дух.
Тоя ден всеки три часа даваха на Хърбърт хининов сулфат.
Още на следния ден Хърбърт почувства известно подобрение. Не беше оздравял, разбира се. Периодичните трески често се повтарят и са опасни, но той беше гледан много добре. И после имаха и лекарство, а и тоя, който го беше донесъл, навярно не се намираше много далеч! С една дума, всички бяха изпълнени с голяма надежда.
И не се излъгаха. След десет дни, на 20 декември, Хърбърт започна да оздравява. Той беше още слаб, наложена му беше строга диета, но не го втресе повече. И после послушният момък изпълняваше безропотно всички предписания! Толкова много му се искаше да оздравее!
Пенкроф сякаш беше измъкнат от някаква бездна. Радваше се като луд! Когато мина времето за третия пристъп, той прегърна дописника така, че щеше да го задуши. Наричаше го вече само доктор Спилет.