Към края на септември скелетът на кораба, който бяха решили да обзаведат като шхуна, се издигаше в корабостроителницата. Остра в носа и много широка в кърмата, шхуната щеше да издържи, ако се наложеше, на дълго пътуване. Но за вътрешната и външната обшивка и за палубата беше необходимо още много време. За щастие оковките на някогашния бриг бяха спасени след подводната експлозия. Пенкроф и Еъртън бяха успели да измъкнат голямо количество стоманени винтове и медни гвоздеи от дъските на обшивката и от повредените ребра. Това спестяваше много труд на железарите, но дърводелците пък имаха много работа.
Вечер работниците бяха просто капнали от умора. За да не губят никакво време, те бяха изменили и часовете за ядене: хранеха се на обед, а вечеряха чак когато мръкнеше. Тогава се прибираха в Гранитния дом и бързаха да си легнат.
Понякога, когато засегнеха някой любопитен въпрос, преселниците си лягаха малко по-късно. Увличаха се в разговори за бъдещето и говореха с удоволствие за промените, които можеха да настъпят в техния живот, ако отплаваха с шхуната си до най-близката суша. Но в тия разговори преобладаваше винаги мисълта да се върнат пак на остров Линкълн. Те никога нямаше да изоставят тая колония, създадена с толкова мъки и труд и която връзките с Америка можеха да тласнат към ново развитие.
Особено Пенкроф и Наб се надяваха да завършат там дните си.
— Хърбърт — казваше морякът, — ти няма да напуснеш никога остров Линкълн, нали?
— Никога, Пенкроф, особено ако и ти решиш да останеш!
— Решил съм, момчето ми — отвръщаше Пенкроф, — и ще те чакам! Ще ми доведеш жена си и децата си и ще направя от твоите хлапета чудни юнаци!
— Прието — отвръщаше Хърбърт засмян и зачервен.
— А вие, господин Сайръс — продължаваше разпалено Пенкроф, — вие ще останете губернатор на острова, нали? Ах, колко ли души ще може да изхрани той? Най-малко десет хиляди.
Разговаряха така, оставяха Пенкроф да си мечтае и от дума на дума дописникът се увличаше и заявяваше, че ще издава вестник „Ню Линкълн хералд“!
Такова е човешкото сърце. Необходимостта да създаде нещо трайно, нещо, което да го надживее, е признак за превъзходството му над другите животни. Тази необходимост е създала господството му и тя го оправдава пред целия свят.
В края на краищата кой знае дали и Юп, и Топ не си мечтаеха по нещичко за бъдещето? На мълчаливия Еъртън му се искаше да се види с лорд Гленарван и да се представи пред всички с възстановена чест.
Една вечер, на 15 октомври, изпълненият с мечти разговор се проточи повече от всеки друг път. Беше девет часът. Продължителни, зле прикрити прозевки показваха, че трябваше да си лягат, и Пенкроф се беше отправил към леглото си, когато електрическият звънец в стаята звънна изведнъж.
Всички бяха в стаята: и Сайръс Смит, и Джедеон Спилет, и Хърбърт, и Еъртън, и Пенкроф, и Наб. Никой от преселниците не беше в кошарата.
Сайръс Смит стана веднага. Другарите му се спогледаха — мислеха, че така им се е счуло.
— Какво значи това? — извика Наб. — Дяволът ли звъни?
Никой не отговори.
— Времето е бурно — забеляза Хърбърт. — Електричеството може би влияе…
Хърбърт не довърши. Инженерът, към когото бяха насочени всички погледи, клатеше отрицателно глава.
— Да почакаме — каза тогава Джедеон Спилет. — Ако е някакъв сигнал, който го е дал, ще го повтори.
— Но кой може да бъде? — чудеше се Наб.
— Как кой? — обади се Пенкроф. — Този, който…
Ново трептене на чукчето върху звънеца прекъсна думите на моряка.
Сайръс Смит се спусна към апарата, пусна тока по жицата и изпрати в кошарата следната телеграма: „Какво искате?“
След миг стрелката се раздвижи по кръга с азбуката и обитателите на Гранитния дом получиха следния отговор: „Елате веднага в кошарата!“
— Най-после! — извика Сайръс Смит.
Да! Най-после! Тайната щеше да бъде разбулена! Пред грамадното любопитство, което ги тласкаше да стигнат по-скоро в кошарата, преселниците забравиха всякаква умора, всякакво желание да си починат. Без да промълвят нито дума, те напуснаха Гранитния дом и се намериха на брега. Горе останаха само Топ и Юп. Можеха и без тях.
Не беше изключено след няколко часа бурята да се извиеше и над самия остров. Страхотна нощ!
Но колкото и да беше дълбок, мракът не можеше да спре хората, които знаеха на пръсти пътя за кошарата. Те изкачиха левия бряг на Благодарност, стигнаха възвишението, минаха по моста на река Глицерин и навлязоха в гората.