Така извървяха почти несъзнателно цялата урва, която и посред бял ден беше, тъй да се каже, непроходима. Камъните се търкаляха и блестяха на светлината като метеори. Сайръс Смит вървеше начело. Еъртън беше последен. Те пристъпваха едва-едва, хлъзгаха се по гладките скали, после се изправяха и продължаваха да вървят.
Най-после жицата свиваше изведнъж и продължаваше през крайбрежните канари — истинско поле от подмоли, в които при големите приливи навярно се разбиваха морските вълни. Преселниците бяха стигнали в подножието на базалтовата стена.
Инженерът хвана жицата и установи, че тя потъваше в морето.
Другарите му стояха смаяни до него.
Вик на разочарование, почти отчаян вик се изтръгна от гърдите им! В морето ли трябваше да се спуснат и да търсят някоя подводна пещера? Намираха се в такова душевно и телесно напрежение, че бяха готови да направят и това.
Сайръс Смит заведе другарите си в една дупка сред скалите и им каза:
— Да почакаме. Сега е прилив. При отлива ще можем да продължим.
— Какво ви кара да мислите?… — попита Пенкроф.
— Щеше ли да ни повика, ако нямаше начин да стигнем при него?
Сайръс Смит каза това така убедително, че никой не му възрази. Бележката му всъщност беше правилна. Трябваше да се приеме, че в подножието на скалата имаше някаква пещера, която вълните заливаха, но в която можеше да се влезе по време на отлив.
Преселниците бяха крайно развълнувани. Хиляди чудни, необикновени мисли им се въртяха в ума и те очакваха някакво величествено и свръхчовешко същество, което да отговаря на представата им за тайнствения закрилник на острова.
В полунощ Сайръс Смит взе фенера и слезе до морето, за да види разположението на скалите. Отливът беше започнал.
Инженерът не се беше излъгал. Сводът на грамадна пещера се очертаваше вече над водата. Там жицата извиваше в прав ъгъл и влизаше в зиналата паст.
Сайръс Смит се върна при другарите си и чисто и просто им каза:
— След един час ще можем да влезем в пещерата.
— Но тя ще бъде изпълнена донякъде с вода — забеляза Хърбърт.
— Водата или се отдръпва напълно от пещерата — заяви инженерът — и тогава ще можем да продължим пеш, или не се отдръпва и тогава ще имаме на разположение някакво превозно средство.
Измина час. Всички се спуснаха в дъжда до самото море. За три часа водата беше спаднала с петнадесет стъпки. Дъгата, очертана от свода, се издигаше поне на осем стъпки над водната повърхност. Сякаш свод на мост, под който течаха пенливи води.
Инженерът се наведе и съгледа нещо черно, което плаваше в морето. Той го притегли към себе си.
Беше лодка, вързана за някоя издатина навътре в пещерата. Лодката беше скована от ламарина. На дъното под пейките имаше две гребла.
— Да се качим! — каза Сайръс Смит.
След миг преселниците бяха в лодката. Наб и Еъртън се хванаха за греблата, а Пенкроф застана на кормилото. Сайръс Смит се настани отпред, а фенерът, поставен на носа, осветяваше пътя.
Доста схлупеният свод, под който се плъзна в началото лодката, изведнъж ставаше висок. Но мракът беше много дълбок и светлината на фенера не беше никак достатъчна, за да видят колко голяма беше пещерата, да определят ширината, височината, дълбочината й. Сред подземните базалтови стени цареше величествена тишина.
На няколко места по земното кълбо съществуват такива грамадни пещери, нещо като естествени подземни гробници още от геологическата епоха. Едните са залени от морските води. Други имат цели езера в недрата си. Такава е Фингалската пещера на остров Стафа — един от Хебридските острови, такива са Моргатските пещери в залива Дуарнене в Бретан, пещерите Бонифачо в Корсика, Лизфиорд в Норвегия и грамадната пещера Мамут в Кентъки — висока петстотин стъпки и дълга повече от двадесет мили!
А пещерата, която преселниците изследваха, простираше ли се до средата на острова? От четвърт час лодката лъкатушеше напред и инженерът даваше кратки указания на Пенкроф къде да извива.
— По вдясно! — изкомандва той изведнъж.
Лодката измени посоката си и скоро се плъзна покрай дясната стена. Инженерът искаше да разбере, и с право, дали жицата продължаваше по тая стена.
Жицата си беше там, закачена по издатините на скалата.
— Напред! — каза Сайръс Смит.
Двете гребла се забиха в черните води и лодката продължи напред.
Лодката плава още четвърт час и навярно бяха изминали към половин миля от входа на пещерата, когато гласът на Сайръс Смит екна пак.
— Стой! — каза той.
Лодката спря и преселниците съгледаха ярка светлина, която заливаше грамадното подземие, издълбано така дълбоко в недрата на острова.