Сега имаха възможност да разгледат пещерата, за съществуването на която не можеха и да подозират.
Нямаше никакво съмнение върху естеството на тая светлина, чиито прави и ярки лъчи бликаха от една точка във водата и се пречупваха във всяко ръбче, във всяка жилка на пещерата. Светлината беше електрическа и белият й цвят ясно доказваше нейния произход. Електричеството беше слънцето на тая пещера и я къпеше в ослепителната светлина.
По знак, даден от Сайръс Смит, греблата пак се забиха във водата и запръска същински дъждец от рубини. Лодката се отправи към електрическия източник и скоро се намираше само на половин кабелт от него.
На това място водната повърхност беше широка към триста и петдесет стъпки, а отвъд ослепителния източник на светлина се забелязваше грамадна базалтова стена, която затваряше пътя. С други думи, пещерата беше станала доста широка и морето образуваше там малко езеро.
Сред езерото, на водната повърхнина, плаваше безмълвно грамадно неподвижно вретено. От двете му страни бликаше светлина, сякаш от две нажежени до бяло пещи. Вретеното, прилично на тялото на грамаден кит, дълъг към двеста и петдесет стъпки, се издигаше на десетина-дванадесет стъпки над морското равнище.
Лодката бавно се приближи. Сайръс Смит се беше изправил на носа. Той гледаше страшно развълнуван. После изведнъж сграбчи дописника за ръката:
— Той е! Не може да бъде друг! Той е!…
После седна на пейката и прошепна някакво име, което само Джедеон Спилет успя да чуе.
Изглежда, че името беше познато на дописника, тъй като му направи силно впечатление, и той отвърна глухо:
— Той ли! Един човек извън закона!
— Той! — каза Сайръс Смит.
По заповед на инженера лодката приближи до чудното плаващо вретено. Лодката стигна до левия му край — през плътно стъкло бликаше сноп светлина.
Сайръс Смит и другарите му се качиха на палубата. В средата й зееше входник. Всички се спуснаха надолу.
В долната част на стълбата имаше тесен коридор, осветен с електричество. В дъното на тоя коридор се изпречи врата и Смит я отвори.
Преселниците минаха бързо през богато украсена зала, до която имаше библиотека, залята с обилна светлина, която струеше от светлия таван.
В дъното на библиотеката инженерът отвори широко врата, която също беше затворена.
Грамаден салон, някакъв музей, където наред с всички съкровища на минералното царство бяха струпани редки постижения на изкуството и чудни изделия на промишлеността, се откри пред очите на преселниците, които навярно помислиха, че някакъв вълшебник ги беше пренесъл в царството на приказките.
На разкошен диван лежеше човек, който сякаш не забеляза присъствието им.
Тогава Сайръс Смит каза високо за крайна изненада на своите другари следните думи:
— Капитан Немо, вие ни повикахте! Ето ни.
Глава XVI
При тези думи легналият се приповдигна и преселниците видяха осветено цялото му лице: величествена глава, високо чело, горд поглед, бяла брада и буйна коса, отметната назад.
Той се опря с едната си ръка на облегалото на дивана, от който беше станал. Погледът му беше спокоен. Личеше, че бавна болест го бе изтощила малко по малко, но гласът му изглеждаше още силен, когато каза на английски с израз на безкрайна изненада:
— Аз нямам име, господине.
— Познавам ви! — отвърна Сайръс Смит.
Капитан Немо впери в инженера огнения си поглед, сякаш искаше да го унищожи. После се отпусна пак върху възглавниците на дивана.
— Е, все ми е едно в края на краищата — прошепна той, — аз умирам.
Сайръс Смит се приближи до капитан Немо, а Джедеон Спилет му хвана ръката, която пареше. Еъртън, Пенкроф, Хърбърт и Наб стояха почтително настрани, в един кът на великолепния салон, чийто въздух бе наситен с електрически излъчвания.
Но капитан Немо си дръпна веднага ръката и с един знак помоли инженера и дописника да седнат.
Всички го гледаха истински развълнувани. Ето кой беше тоя, когото те наричаха „добрия дух на острова“, ето всемогъщото същество, чиято намеса толкова пъти вече ги беше спасявала от гибел, благодетелят, на когото те бяха така задължени! Пред очите им се намираше обикновен човек, а Пенкроф и Наб едва ли не вярваха, че ще срещнат някое божество, и този човек умираше!
Но откъде Сайръс Смит можеше да познава капитан Немо?
И защо капитанът стана веднага, като чу името, което навярно мислеше, че никой не знае?…