— Така! — прошепна той. После продължи: — Но стига сме говорили за мене! Имам да ви поговоря за вас самите и за остров Линкълн, където намерихте убежище… Смятате ли да го напускате?
— Да, но за да се върнем пак, капитане — побърза да отговори Пенкроф.
— За да се върнете ли?… Да, наистина, Пенкроф — отвърна усмихнат капитанът, — зная колко много обичате този остров. Вие го променихте толкова много с вашите грижи, че той ви принадлежи!
— Нашето намерение, капитане — каза тогава Сайръс Смит, — е да го подарим на Съединените щати и да основем тук пристанище за нашата флота, благоприятно разположено в тая част на Тихия океан.
— Вие мислите за вашата родина, господа — отвърна капитан Немо, — вие работите за нейния разцвет, за нейната слава. Имате право. Родината!… Там трябва да се върне човек! Там трябва да умре!… А аз умирам далеч от всичко, което съм обичал!
— Имате ли да ни предадете някое последно желание, някой спомен за приятелите, които може да сте оставили в индуските планини? — попита бързо инженерът.
— Не, господин Смит. Аз нямам вече приятели! Аз съм последният от своя род… и отдавна съм мъртъв за всички, които познавах… Но да поговорим за вас. Самотата и уединението са тежко нещо, свръх човешките сили… Умирам, понеже мислех, че може да се живее сам!… И тъй вие трябва да направите всичко възможно, за да напуснете остров Линкълн и да видите пак земята, където сте родени. Зная, че ония проклетници са разбили кораба, който си бяхте построили…
— Сега строим друг кораб — прекъсна го Джедеон Спилет, — достатъчно голям, за да може да ни пренесе до най-близката суша. Но ако успеем рано или късно да напуснем остров Линкълн, ние пак ще се върнем. Много спомени ни свързват с него и никога няма да го забравим!
— Тук се запознахме и с капитан Немо! — добави Сайръс Смит.
— И само тук всичко ще ни напомня винаги за вас! — заяви Хърбърт.
— И тук аз ще спя вечния си сън, ако… — отвърна капитанът.
Той се позамисли и вместо да се доизкаже, задоволи се само с думите:
— Господин Смит, искам да говоря с вас… насаме!
Другарите на инженера уважиха желанието на умиращия и се оттеглиха.
Сайръс Смит остана само няколко минути с капитан Немо и скоро повика приятелите си, но не сподели с тях нито дума от тайните, които умиращият бе пожелал да му повери.
Джедеон Спилет разгледа много внимателно болния. Ясно личеше, че капитанът беше поддържан само от някаква душевна сила, която скоро щеше да отстъпи пред телесната му слабост.
Денят изтече, без да се яви никаква промяна. Преселниците не напуснаха нито за миг „Наутилус“.
Падна нощ, макар че в пещерата това не можеше да се забележи.
Капитан Немо не страдаше, но гаснеше бавно.
Той заговори още веднъж или два пъти преселниците, които стояха край него, и им се усмихна с оная последна усмивка, която остава и след смъртта.
Най-после, малко след полунощ, капитан Немо направи върховно усилие и успя да скръсти ръце на гърдите си, сякаш искаше да умре в това положение.
Към един часа сутринта целият живот се беше съсредоточил само в погледа му. Последен пламък блесна в зениците, които някога тъй силно горяха. После пошепна: „Бог и родина!“, и тихо угасна.
Тогава Сайръс Смит се наведе и склопи очи на този, който беше някога принц Дакар и който не беше вече и капитан Немо.
Хърбърт и Пенкроф плачеха. Еъртън изтриваше бегло една сълза. Наб беше паднал на колене до дописника, който стоеше като изваян.
Сайръс Смит издигна ръка над главата на покойника.
— Господи, успокой душата му! — каза той и като се обърна към другарите си, добави: — Да се помолим за този, когото загубихме!
След няколко часа преселниците изпълниха обещанието, което бяха дали на капитана — изпълниха последната воля на покойния.
Сайръс Смит и другарите му напуснаха „Наутилус“, след като взеха със себе си единствения спомен, който им беше оставил техният благодетел — ковчежето с несметното богатство.
Затвориха грижливо чудния салон, все още облян в светлина. Завинтиха и железния капак на входника, така че нито капчица вода да не може да проникне в каютите на „Наутилус“.
После преселниците слязоха в лодката, която беше вързана за самата подводница.
Доплаваха с лодката на кърмата. Там, на водолинията, имаше два големи крана, свързани с резервоарите, които служеха за потопяване на подводницата.
Отвориха крановете, резервоарите се напълниха, „Наутилус“ започна да потъва бавно и изчезна под водата.
Но преселниците имаха възможност да го следят още известно време в морските дълбини. Ослепителната му светлина озаряваше прозрачните води, а пещерата ставаше все по-тъмна и по-тъмна. После грамадното електрическо сияние изчезна и скоро „Наутилус“, станал ковчег на капитан Немо, почиваше на морското дъно.