Джедеон Спилет, скръстил ръце, стоеше неподвижен на брега, загледан в морето — хоризонтът се сливаше на изток с грамаден черен облак, който се издигаше бързо към зенита. Духаше вече силен вятър и с настъпването на нощта застудяваше.
Хърбърт се прибра в Комините, а Пенкроф се запъти към дописника. Потънал в размишления, той не забеляза моряка.
— Настъпва лоша нощ, господин Спилет! — каза морякът. — Дъжд и вятър, истинска радост на буревестника!
Тогава дописникът се обърна и видя Пенкроф. Първите му думи бяха:
— На какво разстояние от брега според вас вълната блъсна коша и изхвърли приятеля ни?
Морякът не очакваше такъв въпрос. Позамисли се и отговори:
— На два кабелта най-много.
— Чудно ми е само едно — каза дописникът. — Да приемем, че нашият другар е загинал, че и кучето му е намерило смъртта си сред вълните, а морето не е изхвърлило на брега нито трупа на кучето, нито на господаря му!
— Не е никак чудно при такова бурно море — отвърна моржът. — Може теченията да са ги отнесли по-далеч на брега.
— Аз пък смятам — заяви Джедеон Спилет, — без да изказвам някакво недоверие в опитността ви, Пенкроф, че в едновременното безследно изчезване на Сайръс и на Топ, били те живи или мъртви, има нещо необяснимо и невероятно.
— Иска ми се да мисля като вас, господин Спилет — отвърна Пенкроф, — за нещастие аз съм напълно убеден в противното!
Като каза това, морякът се върна в Комините. Буен огън пламтеше в огнището. Хърбърт тъкмо беше хвърлил наръч сухи дърва и пламъкът обливаше с ярка светлина тъмните кътчета на коридора.
Нанизаните курукуси оставиха за следния ден, но изчистиха два тетраса, набучиха ги на ръжен и те скоро започнаха да се пекат на пламналия огън.
В седем часа вечерта Наб още го нямаше. Това продължително отсъствие разтревожи Пенкроф. Опасно беше някаква беда да не е сполетяла негъра в тая непозната страна или пък нещастникът да не е прибягнал към някоя отчаяна постъпка. Но Хърбърт извлече съвсем други заключения от отсъствието на негъра. Според него Наб не се връщаше, защото някое ново обстоятелство го беше принудило да продължи издирванията си. А всяко ново обстоятелство можеше да бъде само благоприятно за Сайръс Смит. Наб не се връщаше, защото го задържаше някаква надежда. Може би беше открил някакво указание, човешка стъпка или пък знак.
Хърбърт, силно развълнуван от смътни предчувствия, изказа на няколко пъти желание да пресрещне Наб. Но Пенкроф му обясни, че ще се лута на вятъра, че в такава тъмнина и при това лошо време надали би успял да открие следите на Наб и че по-добре ще бъде да почака. Ако Наб не се прибереше до сутринта, Пенкроф веднага щеше да тръгне да го търси заедно с Хърбърт.
Джедеон Спилет се съгласи с моряка, че не бива да се делят, и Хърбърт трябваше да се откаже от намерението си.
Започнала беше страшна буря. Югоизточният вятър духаше над брега с несравнима сила. Чуваше се ревът на морето, което беше в отлив и се разбиваше в крайбрежните скали. Дъждът, превърнат в прах от урагана, се издигаше като течна мъгла.
В осем часа Наб още го нямаше. Но сега можеше да се допусне, че само лошото време му е попречило да се прибере и че той трябва да се е подслонил в някоя пещера, докато мине бурята или поне докато съмне. Да го пресрещне човек или да се опита да го намери при това положение, беше невъзможно.
Вечерята им се състоеше само от дивеч. Ядоха с удоволствие месото, което беше много вкусно. Пенкроф и Хърбърт, изгладнели от излета, просто лапаха.
После всеки се настани в кътчето, където беше преспал миналата нощ, и Хърбърт скоро заспа до моряка, който се бе излегнал край огнището.
А времето минаваше и трябва да беше вече два часът през нощта, когато някой разтърси здраво дълбоко заспалия Пенкроф.
— Какво има? — извика той, като се събуди и се окопити с присъща на моряците бързина.
Дописникът се беше навел над него и му казваше:
— Слушайте, Пенкроф, слушайте!
Морякът се ослуша, но долови само рева на бурята.
— Вятърът — каза той.
— Не — отвърна Джедеон Спилет и пак се ослуша. — Стори ми се, че чувам…
— Какво?
— Кучешки лай!
— Лай ли! — извика Пенкроф и скочи веднага.
— Да… лай…
Пенкроф се ослуша по-внимателно и наистина му се стори, че долавя през време на едно леко затишие далечен кучешки лай.
— Е!… — каза дописникът, като стисна ръката на моряка.
— Да… да… — отвърна Пенкроф.
— Топ е! Топ! — ревна Хърбърт, който тъкмо се беше събудил, и тримата се втурнаха към изхода на Комините.
Едва успяха да излязат: вятърът ги блъскаше назад. Накрай се измъкнаха, но можеха да стоят прави само като се облегнат на стената. Гледаха, но не можеха да говорят.