Глава XVIII
Призори преселниците стигнаха мълчаливи входа на пещерата, която нарекоха пещерата Дакар в памет на капитан Немо. Морето се беше отдръпнало и те лесно минаха под свода — вълните се разбиваха в базалтовите му основи.
Ламаринената лодка оставиха там, така че да бъде защитена от вълните. За по-голяма сигурност Пенкроф, Наб и Еъртън я издърпаха на тесния бряг край една от стените на пещерата, където не беше изложена на никаква опасност.
Сутринта бурята беше стихнала. Последният грохот на гръмотевиците заглъхваше на запад. Не валеше вече, но небето още беше покрито с облаци.
Като излязоха от пещерата Дакар, Сайръс Смит и другарите му тръгнаха към кошарата. По пътя Наб и Хърбърт се погрижиха да приберат жицата, която капитанът беше опънал между кошарата и пещерата и която можеха да използват по-късно.
По пътя преселниците почти не разговаряха. Различните преживелици през нощта на 15 срещу 16 декември им бяха направили много дълбоко впечатление. Непознатият, който ги закриляше в най-тежките минути, човекът, когото тяхното въображение беше превърнало в божество, капитан Немо не съществуваше вече. Той и неговата подводница почиваха на морското дъно. На всеки от тях му се струваше, че бяха по-самотни отпреди. Те бяха, тъй да се каже, свикнали да разчитат на могъщата сила, която днес им липсваше, и Джедеон Спилет и Сайръс Смит не правеха изключеше от общото настроение. И те вървяха безмълвни по пътя към кошарата.
Към девет часа сутринта преселниците се бяха прибрали в Гранитния дом.
Решили бяха да се заемат много усилено с кораба и Сайръс Смит вложи цялото си време и усърдие в тая работа. Не се знаеше какво щеше да им отреди бъдещето. А за преселниците беше необходимо да имат на разположение един здрав кораб, който да може да издържи в морето и при силни бури и да бъде достатъчно голям, за да предприеме, ако се наложеше, някое по-дълго пътешествие. Ако след привършването на кораба преселниците не се решеха да напуснат остров Линкълн и да отплават към някой полинезийски остров в Тихия океан или към бреговете на Нова Зеландия, те трябваше да отидат колкото можеше по-скоро до остров Табор, за да оставят там бележка къде се намира Еъртън. Това беше необходима мярка, в случай че шотландската яхта се появеше пак в тия морета, и те трябваше да направят всичко възможно, за да успеят.
И продължиха работата. Сайръс Смит, Пенкроф и Еъртън — Наб, Джедеон Спилет и Хърбърт им помагаха всеки път, когато не бяха заети с някоя друга неотложна работа — работеха неуморно. Необходимо беше новият кораб да бъде готов след пет месеца, с други думи, в началото на март. Ако искаха да отидат на остров Табор, преди силните бури през равноденствието да направят пътуването им невъзможно.
Краят на 1868 година протече в неуморен труд около кораба — всяка друга работа беше почти изоставена. След два месеца и половина ребрата бяха поставени и първите дъски на бортовата обшивка бяха прикрепени. Личеше вече, че чертежите на Сайръс Смит са били рядко сполучливи и че корабът щеше да издържи на далечно плаване. Пенкроф работеше с всички сили и никак не се стесняваше да мърмори, когато някой от дърводелците зарежеше секирата, за да отиде на лов. Складовете в Гранитния дом трябваше да се напълнят — нали идеше зима. Но какво от това! Добрият моряк не беше доволен, когато работниците ги нямаше в корабостроителницата. В такъв случай той мърмореше през зъби и страшно ядосан, работеше за шестима.
На 3 януари още призори Хърбърт се качи на възвишение Обзор, за да оседлае едната онага, и видя грамаден стълб дим, който се виеше на върха на вулкана.
Хърбърт предупреди веднага преселниците и те изтичаха да разгледат върха на планината Франклин.
— Я гледай! — извика Пенкроф. — Това вече не е пара! Изглежда, че вулканът не се задоволява вече с дишане, а е започнал да дими!
Образните думи на моряка изразяваха правилно промяната, която беше станала в кратера на вулкана. Към парите се беше примесил гъст дим, който се издигаше в сивкав стълб, широк повече от триста стъпки в основата си, и се разстилаше като грамадна гъба на седемстотин-осемстотин стъпки над планинския връх.