— Я гледай! Великанът играе библок! Фокуси прави!
И наистина изхвърлените вещества падаха обратно в бездната, изглежда, че лавата, изтласкана от вътрешното налягане, не се издигаше още до отвора на кратера.
Но колкото и да бързаха да завършат кораба, други грижи налагаха на преселниците да наобикалят различните части на острова. Преди всичко трябваше да се отбиват в кошарата, гдето беше затворено стадото муфлони и кози, и да оставят кърма на тия животни. Решили бяха Еъртън да отиде там на другия ден, на 7 януари, и понеже той беше свикнал вече с тая работа и можеше да я върши и сам, Пенкроф и другарите му останаха доста изненадани, когато чуха инженера да казва на Еъртън:
— Понеже вие отивате утре в кошарата, и аз ще дойда с вас.
— Е, господин Сайръс! — извика морякът. — Работните ни дни са преброени и ако и вие отидете в кошарата, ще останем с двама души по-малко!
На другия ден още призори Сайръс Смит и Еъртън се качиха на колата, впрегната с двете онаги, и поеха бързо към кошарата. Сайръс Смит и Еъртън едва стигнаха в кошарата и някакъв тъмен сняг, приличен на ситен барут, падна на земята и веднага измени вида й. Дървета и ливади — всичко изчезна под пласт, дебел няколко пръста. Но за щастие духаше североизточен вятър и по-голямата част от облака се изсипа над морето.
— Странно явление, господин Смит — каза Еъртън.
— Опасно явление — отвърна инженерът. — Тоя пуцолан, тая пемза, превърната на прах, с една дума, тая вулканична пепел показва колко голямо е смущението във вътрешността на вулкана.
— Нищо ли не може да се направи?
— Нищо, можем само да следим хода на явлението. Еъртън, свършете си работата в кошарата. През това време аз ще се кача отвъд изворите на Червена река и ще видя в какво състояние са намират северните склонове на планината.
Еъртън влезе в двора на кошарата и докато чакаше завръщането на инженера, се зае с муфлоните и с козите, които сякаш изпитваха някакво безпокойство пред първите признаци на изригването.
А Сайръс Смит се изкачи по билото на източните разклонения, заобиколи Червена река и стигна до мястото, където той и другарите му бяха открили северния извор при първото проучване, което направиха.
Нещата много се бяха изменили! Вместо един-едничък стълб дим той преброи тринадесет, които изригваха от земята, сякаш някакво бутало ги изтласкваше със страшна сила навън. Явно, че на това място земната кора беше под страхотно налягане. Въздухът беше наситен със серни изпарения, водород, въглена киселина, смесени с водни пари.
Инженерът се убеди още повече в това, когато разгледа северния склон на планината Франклин. Кратерът бълваше облаци дим и пламъци. Дъжд от сгурия падаше на земята. Но никаква лава не изтичаше от гърлото на кратера, което доказваше, че вулканичните вещества още не бяха стигнали до горното отвърстие на главния комин.
„Бих предпочел да имаше лава! — си каза Сайръс Смит. — Щях да бъда поне положителен, че тя е тръгнала по стария си път. Кой знае дали няма да се излее от някой нов кратер? Но опасността е друга! Капитан Немо добре е предчувствал! Да! Опасността е друга!“
Еъртън го чакаше.
— Оставих кърма на животните, господин Смит — каза Еъртън.
— Добре, Еъртън.
— Изглеждат неспокойни, господин Смит.
— Да, инстинктът говори в тях, а инстинктът не лъже.
— Аз съм готов…
— Вземете фенер и кремък, Еъртън — каза инженерът, — и да вървим.
Еъртън изпълни нареждането на инженера. Разпрегнатите онаги бродеха из кошарата. Залостиха вратата отвън и Сайръс Смит, който беше излязъл преди Еъртън, тръгна на запад, по тясната пътечка, която водеше към брега.
Еъртън и Сайръс Смит започнаха да се спускат по стръмния бряг, като следваха горе-долу ужасния път, който ги беше извел през оная бурна нощ до пещерата Дакар. Посред бял ден слизането не беше толкова опасно, а освен това и пепелта, която покриваше гладките скали, позволяваше на крака да стъпва по-устойчиво и да не се хлъзга по наклонения път.
Скоро стигнаха високия към четиридесет стъпки насип, който беше продължение на брега. Сайръс Смит си спомняше, че насипът се спускаше с лек наклон до самото море. Макар че имаше отлив, не се виждаше никакъв пясък и вълни, замърсени от вулканичния прах, се разбиваха право в крайбрежните базалтови канари.
Сайръс Смит и Еъртън лесно откриха входа на пещерата Дакар и се спряха под последната канара, с която завършваше насипът.
— Ламаринената лодка трябва да е тук — каза инженерът.