Но преселниците бяха много заети със собствената си работа и не обърнаха внимание даже и на най-страшните хищници. Те бяха изоставили всъщност и Гранитния дом, не търсеха подслон и в Комините, а нощуваха под една палатка край устието на Благодарност.
Долините на река Водопад и на Благодарност не изливаха вече нито капка вода в морето и преселниците щяха да измрат от жажда, ако езерото Грант беше пресъхнало напълно. Но за щастие южният му край беше запазен и образуваше блато, в което се беше събрала всичката вода за пиене на острова. Каква ужасна картина, каква скръб за преселниците, които от една плодородна местност, покрита с гори, напоена с реки, богата с посеви, изведнъж се видяха пренесени на гола канара, където можеха и да измрат от глад, ако не се бяха запасили навремето с храна!
— Сърцето ми се къса! — рече един ден Джедеон Спилет.
— И на мене, Спилет — отвърна инженерът. — Дано Бог даде само да довършим кораба, който е засега единственото наше спасение.
— Не намирате ли, Сайръс, че вулканът сякаш се успокоява! Той бълва още лава, но струва ми се не толкова много?
— Няма значение — отвърна Сайръс Смит. — Огънят в планинските недра е все така силен и морето може да нахлуе всеки миг. Ние сме в положението на пътници, чийто кораб гори, а те не могат да угасят пожара и знаят, че пламъците рано или късно ще стигнат крюйткамерата! Елате, Спилет, елате да не губим нито миг!
20 февруари! Трябваше им още един месец, за да могат да пуснат кораба в морето. Островът щеше ли да издържи дотогава? Пенкроф и Сайръс Смит имаха намерение да пуснат кораба веднага щом коритото му станеше достатъчно непромокаемо. Палубата, надводната му част, вътрешното му разпределение и снаряжението можеха да нагласят и после — важното беше да си имат безопасно убежище извън острова.
Така настъпи 3 март и те разчитаха, че ще могат да пуснат кораба след десетина дни.
Надеждата пак затопли сърцата на преселниците, които изживяха толкова много изпитания през четвъртата година, която прекараха на остров Линкълн! Даже и Пенкроф сякаш излезе за малко от мрачното мълчание, в което го беше потопило опустошението и разрушаването на владението му. И наистина той мислеше вече само за кораба, в който се съсредоточаваха всичките му надежди.
— Ще го довършим — каза той на инженера, ще го довършим, господин Сайръс, и време е, защото дните си минават и скоро ще имаме пълно равноденствие. Е, ако трябва, ще отидем на остров Табор, да прекараме там зимата. Но остров Табор след остров Линкълн! Ах, какво нещастие! И през ум не можеше да ми мине такова нещо!
— Господарю — попита Наб, — ако капитан Немо беше жив, мислите ли, че щеше да ни сполети такава беда?
— Да, Наб — отвърна Сайръс Смит.
— Ами! Аз пък не мисля така! — прошепна Пенкроф на ухото на Наб.
— И аз! — отвърна сериозно Наб.
През първата седмица на месец март планината Франклин стана пак много страшна. Хиляди стъклени нишки от течна лава заваляха като дъжд на земята. Кратерът пак се изпълни с лава, която се изля по всички склонове на вулкана. Лавите тоя път течаха край югозападния бряг на езерото Грант, пресякоха река Глицерин и заляха възвишение Обзор. Този последен удар, нанесен на делото на преселниците, беше страшен.
Преселниците бяха принудени да напуснат последното си убежище на острова и макар че горната част на кораба не беше още изтулена и насмолена, решиха да го пуснат в морето!
Пенкроф и Еъртън се заловиха с приготовленията за спускането на кораба, което щеше да стане на следния ден, на 9 март сутринта.
Но през нощта на 8 срещу 9 март грамаден стълб пари изригна от кратера и се издигна с оглушителен трясък на повече от три хиляди стъпки височина. Явно беше, че стената на пещерата Дакар не бе устояла на натиска на газовете, водата беше нахлула през главния комин в огнената бездна и се беше изпарила веднага. Но кратерът не беше достатъчен излаз за парите. Взрив, който можеше да се чуе от сто мили, разтърси въздуха. Цели скали полетяха в морето и след миг Тихият океан покриваше мястото, където се намираше остров Линкълн.
Глава XX
Самотна канара, дълга тридесет и широка петнадесет стъпки, която се издигаше едва на десет стъпки над водата, беше единствената твърда почва, която вълните на Тихия океан не бяха още залели.
Тя беше и единствената останка от масива на Гранитния дом! Гранитната стена се беше разлюляла, после се беше разпаднала и няколко скали от голямата стая се бяха струпали така, че образуваха тая канара. Всичко беше изчезнало в бездната наоколо: долният конус на планината Франклин, разкъсан от взрива, челюстите на застинала лава на залив Акула, възвишение Обзор, островчето Спасение, гранитните скали на Порт Балон, базалтовите стени на пещерата Дакар, продълговатият полуостров Змия, който се намираше толкова далеч от вулканичния център! От остров Линкълн беше останала само тясната канара, която служеше за убежище на шестимата преселници и на кучето им Топ.