Беше съвсем тъмно. Море, небе и земя се сливаха в непрогледен мрак. В простора сякаш нямаше лъч светлинка.
Известно време дописникът и двамата му другари стояха като смазани от бурята, измокрени от дъжда, заслепени от пясъка. После при едно затишие на бурята пак доловиха кучешкия лай, който се носеше доста отдалече.
Само Топ можеше да лае така! Но сам ли беше, или някой го придружаваше? Не, по-вероятно беше да е сам, защото ако Наб беше с него, би се отправил бързо към Комините.
Морякът стисна ръката на дописника, който нямаше да може да го чуе — стискане, с което искаше да му каже: „Чакайте!“, — после влезе в Комините.
След миг излезе оттам със запалени съчки в ръка, размаха ги в мрака и засвири пронизително с уста.
При тоя сякаш очакван сигнал се чу по-близък лай и скоро едно куче се спусна в Комините. Пенкроф, Хърбърт и Джедеон Спилет влязоха след него.
Хвърлиха наръч сухи дърва в жарта и буен пламък освети коридора.
— Топ е! — извика Хърбърт.
И наистина беше Топ, прекрасно англо-нормандско куче, наследило от тия две кръстосани породи бързи крака и остро обоняние, две неоценими качества за една хрътка.
Беше кучето на Сайръс Смит!
Но беше само! Нито господарят му, нито Наб бяха с него!
Но как инстинктът му го беше довел до Комините, които то въобще не знаеше? Това изглеждаше необяснимо, особено сред тая мрачна нощ и при такава буря! И една още по-необяснима подробност — Топ не беше нито уморен, нито изтощен, нито даже изцапан с кал или пясък!…
Хърбърт го беше прегърнал и му галеше главата. Кучето се остави да го милват и търкаше шията си в ръцете на момчето.
— Щом се намери кучето, ще се намери и господарят! — заяви дописникът.
— Дай боже! — отвърна Хърбърт. — Да вървим! Топ ще ни води!
Пенкроф не възрази. Той чувстваше, че появата на Топ можеше да опровергае предположенията му.
— Да вървим! — каза той.
Пенкроф зари грижливо жарта в огнището. Бутна и няколко дървета под пепелта, така че да сварят огън, когато се върнат. После, воден от кучето, което сякаш го подканваше с тихо лаене, и последван от дописника и момчето, той се спусна навън, след като взе останалата вечеря.
Бурята беше в разгара си и може би в най-голямата си стихия. Дописникът и момчето вървяха след Топ, а морякът завършваше шествието. Невъзможно беше да разменят нито дума. Дъждът не беше много пороен, тъй като ураганът го превръщаше във воден прашец, но ураганът беше страшен.
За щастие едно обстоятелство помогна все пак на моряка и на двамата му другари — вятърът духаше от югоизток и следователно ги удряше отзад.
Щом морякът и другарите му се отдалечиха от стената, вятърът пак ги зашиба със страшна ярост. Приведени, извърнали гръб към стихията, те вървяха много бързо и следваха Топ, който не се колебаеше накъде да продължи. Изкачваха се към север, от дясната им страна се издигаше безкраен хребет вълни, които се разбиваха с оглушителен рев, а вляво се разстилаше тъмна местност, която не можеше да се определи каква е. Предполагаха, че трябва да беше сравнително равна, защото сега ураганът минаваше над тях, без да се връща назад, както правеше, когато се блъскаше в гранитната стена.
В четири часа сутринта можеше да се пресметне, че са изминали към пет мили. Облаците се бяха поиздигнали и не се влачеха вече по земята. Бурята, смесена с малко дъжд, преминаваше в леден вятър, по-сух, но по-остър. Леките им дрехи пропускаха студа и влагата и Пенкроф, Хърбърт и Джедеон Спилет навярно си изпатиха жестоко, но нито стон не се отрони от устните им.
Крайбрежието беше еднообразно и само разпокъсана верига от хълмчета го делеше от океана. Тук-таме стърчаха две-три дървета, приведени към запад, извърнали клони в същата посока. Далеч на югозапад се окръгляше окрайнината на последната гора.
В тоя миг Топ започна да проявява явни признаци на вълнение. Изтичваше напред, връщаше се при моряка и сякаш го подканваше да бърза. Кучето се беше отделило от брега и водено от чудния си инстинкт, се спусна без никакво колебание сред дюните.
Последваха го. Местността изглеждаше съвсем пуста. Не се мяркаше жива душа.
Широката окрайнина на дюните беше осеяна с произволни могили и дори хълмове. Тя приличаше на някаква малка пясъчна Швейцария и за да се оправи там човек, необходим беше рядък усет.
Пет минути след като се отделиха от брега, дописникът и другарите му стигнаха до нещо като пещера, издълбана в гърба на висока дюна. Топ се спря и залая силно. Спилет, Хърбърт и Пенкроф влязоха в пещерата.
Там беше Наб, коленичил пред едно тяло, проснато на постеля от треви…