Беше тялото на Сайръс Смит.
Глава VIII
Наб не помръдна. Морякът го попита само:
— Жив ли е?
Наб не отговори. Джедеон Спилет и Пенкроф пребледняха. Хърбърт сплете ръце и застана неподвижен. Явно беше, че клетият негър, потънал в своята скръб, нито беше забелязал другарите си, нито пък чу думите на моряка.
Дописникът коленичи край неподвижното тяло и прилепи ухо към гърдите на инженера, след като разкопча дрехите му. Една минута — цял век! — изтече, докато той се мъчеше да долови някакво биене на сърцето.
След дълго и внимателно наблюдение Джедеон Спилет стана.
— Жив е! — каза той.
И Пенкроф коленичи до Сайръс Смит. Ухото му също долови биенето на сърцето, а устните му — някакъв дъх, който излизаше от устните на инженера.
Щом дописникът му каза, Хърбърт изтича навън за вода. На стотина крачки от пещерата той откри бистър поток, силно придошъл навярно от проливните дъждове, който течеше сред дюните. Но в какво да гребне вода — нямаше нито една черупка по брега! Момчето натопи само кърпата си в потока и се върна тичешком в пещерата.
За щастие напоената кърпа беше достатъчна за Джедеон Спилет, който искаше да накваси само устните на инженера. Капчиците прясна вода подействаха почти веднага. Въздишка се изтръгна от гърдите на Сайръс Смит и той дори сякаш се помъчи да каже нещо.
— Ще го спасим! — заяви дописникът.
Тия думи възвърнаха надеждата на Наб. Той съблече господаря си, за да види дали по тялото му няма някоя рана. По главата, по гърдите, по цялото му тяло нямаше никаква рана, нито дори драскотина — странно нещо, тъй като тялото на Сайръс Смит навярно се беше удряло в скалите! Дори ръцете му бяха напълно невредими и беше трудно да се обясни защо инженерът нямаше никакви следи от усилията, които той навярно бе положил, за да се промъкне през подмолите.
По-късно щяха да си изяснят тоя случай. Когато Сайръс Смит можеше да говори, щеше да им разкаже какво се беше случило. Засега трябваше да го възвърнат към живота и разтривките може би щяха да направят това. Морякът си съблече блузата и започна да го търка с нея. Инженерът, затоплен от добрата разтривка, раздвижи леко ръце и започна да диша все по-правилно и по-правилно. Той умираше от изтощение и ако дописникът и другарите му не бяха дошли, със Сайръс Смит положително беше свършено.
— Значи вие помислихте, че господарят ви е мъртъв? — попита морякът.
— Да! Мъртъв! — отвърна Наб. — И ако Топ не ви беше намерил, ако вие не бяхте дошли, щях да заровя господаря си и да умра до него!
Ясно в какво положение беше изпаднал Сайръс Смит!
И Наб разказа какво се беше случило. Предния ден, като напуснал още призори Комините, той тръгнал по брега право на север и стигнал оная част на крайбрежието, където вече бил обикалял.
Изглеждало, че на тоя бряг никога не бил стъпвал човешки крак. Мидите, които морето не могло да достигне, а те били милиони извън границите на прилива, стояли непобутнати. Нямало ни една смачкана черупка. На двеста-триста ярда6 не личало някой да е стъпвал когато и да било на брега.
И Наб решил да извърви още няколко мили по брега. Теченията можеше да са изхвърлили трупа по-далеч.
— Изминах още две мили, пребродих при отлива всички подмоли и цялото крайбрежие при прилива и се бях отчаял, че няма да открия нищо, когато снощи към пет часа видях стъпки по пясъка.
— И?
— Когато видях стъпките, станах като луд. Те бяха много ясни и водеха към дюните. Тичах по тях около четвърт миля, но внимавах да не ги залича. След пет минути, когато мръкваше вече, чух кучешки лай. Беше Топ и Топ ме доведе тук, при моя господар!
И Наб описа накрая каква е била скръбта му, когато видял бездушното тяло. Мъчил се да открие в него някакъв признак на живот! Сега, когато го намерил мъртъв, искал да бъде жив! Всичките му усилия били напразни. Оставало му само да изпълни последния си дълг към човека, когото толкова много обичал!
Тогава Наб се сетил, че и другарите му навярно ще искат да видят за последен път нещастника! Топ бил до него. Не би ли могла да се използва проницателността на животното? Наб изрекъл няколко пъти името на дописника, когото Топ познавал най-добре от спътниците на инженера. После посочил брега на юг и кучето веднага се спуснало в същата посока.
Известно е как, воден от своя, тъй да се каже, почти свръхестествен инстинкт, защото местността му беше напълно непозната, Топ стигна Комините.