Един от виковете на Наб сякаш отекна за миг, Хърбърт обърна внимание на Пенкроф, като добави:
— Това доказва, че на запад, доста наблизо, има бряг.
Морякът потвърди с кимване на глава. А и очите му не можеха да го излъжат. Щом, макар и много неясно, той бе забелязал там суша, значи там действително имаше суша.
Но далечният ек беше единственият отговор на виковете на Наб и безкрайното море към цялата източна част на острова си остана безмълвно.
А небето се проясняваше малко по малко. Към полунощ блеснаха няколко звезди и ако инженерът се намираше там, сред другарите си, можеше да забележи, че това не бяха вече звездите от Северното полукълбо. И действително Полярната звезда я нямаше и на тоя нов кръгозор, зенитните съзвездия не бяха вече същите, които беше свикнал да наблюдава от северната част на Новия свят, а Южният кръст сияеше сега ярко на Южния полюс на земното кълбо.
Скоро се показа цялото островче, сякаш паднало от някой облак. После се видя в кръг наоколо морето, безбрежно на изток, но на запад се издигаше висок и стръмен бряг.
Да! Там имаше земя. Там беше поне засега спасението. Между островчето и брега, разделени от един проток, към половин миля широк, се носеха шумно буйни води.
Но един от пътниците, без да се посъветва с някой от другарите си, без да продума дори нито дума, допитал се само до собственото си сърце, се хвърли изведнъж в течението. Беше Наб. Той бързаше да изплува на брега и да тръгне по него на север. Никой не би могъл да го спре. Пенкроф го извика, но напразно. Дописникът се готвеше да последва Наб.
Пенкроф се приближи тогава до него.
— Да преплувате протока ли искате? — попита той.
— Да — отвърна Джедеон Спилет.
— Съветвам ви да почакате — каза морякът. — Послушайте ме, Наб и сам може да помогне на господаря си. Ако навлезем в протока, течението е много силно и може да ни отвлече в открито море. Ако не се лъжа, наближава отлив. Погледнете на пясъка, морето се отдръпва. Имайте търпение, при отлива може да намерим някъде брод.
— Имате право — съгласи се дописникът. — Нека се разделяме по възможност по-рядко…
В това време Наб се бореше отчаяно с течението. Той искаше да го преплува косо. При всяко загребване черните му плещи изскачаха над водата. Течението го влачеше бързо, но той все пак приближаваше брега. Той взе за повече от половин час разстоянието от половин миля, което делеше островчето от сушата, и стигна брега на няколко хиляди стъпки встрани от срещуположното място, където се беше хвърлил в морето.
Наб стъпи на брега под висока гранитна скала и се разкърши здравата. После се затича и скоро изчезна зад скалист нос, който се вдаваше в морето, висок горе-долу колкото северния край на островчето.
Другарите на Наб следяха тревожно смелия му опит и когато той се скри от погледа им, те се загледаха към земята, където и те щяха да потърсят подслон, и си хапнаха няколко стриди, с които беше осеян пясъкът. Слаба храна, но все пак позалъгаха глада.
От островчето най-напред се виждаше песъчлив бряг, осеян с черни канари, които се откриваха постепенно при започналия отлив. По-нататък се очертаваше някакъв отвесен гранитен зид със зъбчат корниз, висок най-много триста стъпки. Той се простираше на три мили дължина и вдясно изведнъж завършваше с отвесна стена, изсечена сякаш от човешка ръка. Вляво пък, над носа, тоя неправилен, тъй да се каже, бряг с призматични отломки, съставен от натрупани канари и срутвания, се снишаваше лека-полека и се сливаше постепенно с канарите на южния нос.
Ясно личаха смътните очертания на грамадни дървета — гъстите гори, които те образуваха, се губеха от погледа. Зеленината радваше окото, дълбоко натъжено от грубата редица гранитни скали.
И най-после, над възвишението, на повече от седем мили на северозапад, сияеше бял връх, осветен от слънчевите лъчи. Сякаш снежна качулка над някаква далечна планина. С една дума, не можеше да се определи тая земя остров ли беше, или пък част от континент. Но като види тия безразборно струпани вляво скали, някой геолог не би се подвоумил да заяви, че са от вулканичен произход, тъй като те явно бяха плод на подземна дейност.
Джедеон Спилет, Пенкроф и Хърбърт разглеждаха внимателно земята, където щяха да живеят може би дълги години, където можеше и да умрат, ако по тоя път не минаваха кораби!
— Е! Какво ще кажеш, Пенкроф — попита Хърбърт.