— И добро, и лошо — отвърна морякът, — както за всичко на тоя свят. Ще видим. Но ето че отливът започна. След три часа ще се опитаме да преминем протока, а стигнем ли там, ще гледаме да се оправим по някакъв начин и да намерим господин Смит!
След три часа морето се отдръпна и по-голямата част от пясъка, който образуваше коритото на протока, се откри пред погледите им.
И наистина към десет часа Джедеон Спилет и двамата му другари се съблякоха, завързаха дрехите на главите си и навлязоха в протока, който беше дълбок най-много пет стъпки. И тримата стигнаха лесно на отсрещния бряг. Там слънцето бързо ги изсуши, те си облякоха дрехите, които не бяха измокрили, и седнаха да обмислят положението.
Глава IV
Най-напред дописникът каза на моряка да стои и да го чака, докато се върне, и без да губи нито миг, изкачи брега в същата посока, в която беше тръгнал няколко часа преди това негърът Наб. И изчезна бързо зад един крайбрежен завой, толкова голямо беше нетърпението му да разбере какво се беше случило с инженера.
Хърбърт искаше да го придружи.
— Стой тука, момчето ми — му каза морякът. — Трябва да намерим къде да се подслоним и да видим има ли възможност да си похапнем нещо по-хранително от стридите. И приятелите ни ще трябва да се подкрепят, като се върнат. Всеки да си знае работата.
— Готов съм, Пенкроф — съгласи се Хърбърт.
— Добре! — продължи морякът. — Ще я наредим. Но трябва да се действа както му е редът. Ние сме уморени, студено ни е, гладни сме. Става въпрос, с други думи, да си намерим подслон, огън и храна. В гората има дърва, в гнездата има яйца: остава да си намерим дом.
— Добре — каза Хърбърт, — ще потърся сред скалите някоя пещера. Все ще се намери някъде дупка, където да се заврем!
— Така е — отвърна Пенкроф. — Да вървим, момчето ми.
И двамата тръгнаха покрай грамадния зид по песъчливия бряг, който отливът беше открил напълно. Но вместо да се изкачат на север, слязоха на юг. Пенкроф беше забелязал, че на неколкостотин крачки под мястото, където бяха излезли, имаше тясно врязване, което според него навярно беше устие на река или поток. От една страна, беше важно да се настанят край прясна вода за пиене, а, от друга — възможно беше течението да е завлякло нататък Сайръс Смит.
Високият зид, както казахме вече, се издигаше на триста стъпки, но беше гладък навсякъде — дори и в основата му, едва достигана от морските вълни, нямаше ни най-малка пукнатина, където да се приюти временно човек. Той представляваше отвесна скала от много твърд гранит, който вълните не бяха успели да разядат.
Хърбърт, който беше тръгнал малко по-наляво, скоро забеляза няколко канари, осеяни с алги, които приливът щеше пак да покрие след няколко часа. По тия скали сред хлъзгавите водорасли имаше безброй миди с двойна черупка, които гладни хора не можеха да пренебрегнат. И Хърбърт повика Пенкроф, който бързо дотича.
— Ха! Това са миди! — извика морякът. — Ето с какво ще заменим яйцата, които ни липсват!
— Не са никакви миди — отвърна младият Хърбърт, който разглеждаше внимателно полепените по скалите мекотели, — това са литодоми.
— И ядат ли се?
— Разбира се.
Морякът можеше спокойно да се довери на Хърбърт. Момчето беше много силно по естествена история и от малко имаше страшно влечение към тая наука. Баща му го бе насърчил в тая насока и го беше накарал да следва курсовете на най-добрите бостънски естественици, които обикнали умното и работливо дете. По-късно познанията му по естествена история щяха да бъдат използвани много често, а и сега, в самото начало, то не се излъга.
Пенкроф и Хърбърт си хапнаха порядъчно количество литодоми, които бяха полуотворили черупки, и ги намираха доста парливи на вкус, което не ги накара да съжаляват, че нямаха пипер, нито каквато и да било друга подправка.
Гладът им прочее мина веднага, но не и жаждата, която се засили, след като погълнаха природно подправените миди. Сега трябваше да открият прясна вода и нямаше никакво съмнение, че вода все щеше да се намери в тая толкова разнообразна и променлива местност. След като се погрижиха да се запасят обилно с литодоми и напълниха джобовете и кърпите си, Пенкроф и Хърбърт тръгнаха към подножието на скалите.
Като изминаха към двеста крачки, стигнаха до онова врязване, където, както беше предвидил Пенкроф, навярно течеше пълноводна рекичка. Тук стената изглеждаше разпукана от някакво страшно земетресение. В основата й се врязваше малко заливче, много заострено в дъното. Реката имаше сто стъпки ширина, а двата й бряга бяха широки едва по двадесет стъпки.