— Тук вода! Там гора! — каза Пенкроф. — Е, Хърбърт, нямаме си само къща.
Речната вода беше бистра. Морякът се увери, че сега, при отлив, когато морските вълни не стигаха до реката, тя беше и сладка. Когато изясниха тоя важен въпрос, Хърбърт потърси някоя пещера, където да се подслонят, но напразно. Стената беше навсякъде равна, гладка и отвесна.
Но при самото устие на реката, над мястото, докъдето стигаше приливът, срутванията бяха образували не пещера, а купчина грамадни скали, каквито се срещат често в гранитните местности и ги наричат „Комини“.
Пенкроф и Хърбърт навлязоха доста навътре между канарите, в пясъчните коридори, където имаше светлина, защото тя проникваше през пукнатините между скалите, някои от които не се срутваха по някакво чудо на равновесието. Но със светлината навлизаше и вятър — истински буен вятър, а с вятъра — и острият студ отвън. Но морякът реши, че ако прегради някои от тия коридори, като запуши отворите с пясък и камъни, ще могат да се настанят в Комините. Геометрическият им план представляваше печатарския знак &, който означаваше съкратено и.
— Тук ни е мястото — каза Пенкроф. — И ако някой ден намерим господин Смит, той ще превърне тоя лабиринт в дворец.
— Ще го намерим, Пенкроф — извика Хърбърт. — Но когато си дойде, той трябва да свари тук едно горе-долу сносно жилище. И така ще бъде, ако успеем да стъкмим огнище в левия коридор и да оставим някоя дупка за дима.
Хърбърт и Пенкроф напуснаха Комините и свиха нагоре, по левия бряг на реката.
След като вървяха четвърт час, морякът и момчето стигнаха до острия завой, където реката извиваше вляво. От тоя завой тя течеше вече през чудна гора. Дърветата бяха още зелени въпреки късната есен, защото бяха от ония иглолистни дървета, които са пръснати по цялото земно кълбо, от северните до тропическите местности. Младият естественик откри предимно деодари, много разпространен вид в Хималайската област, които пръскаха приятно ухание. Между тия красиви дървета растяха китки борики, надвесили гъсти, широки клони. Сред високите треви Пенкроф усети, че стъпва върху сухи клонки, които пращяха като фишеци.
— Е, момчето ми — каза той на Хърбърт, — не са ми известни имената на тия дървета, но поне мога да ги причисля към групата „дърва за горене“, а сега засега това е единствената група, която признавам!
— Събирай! — отвърна Хърбърт и веднага се залови за работа.
Дървата бяха много сухи и щяха да горят бързо. Затова беше необходимо да занесат в Комините много дърва, а двама души не можеха да се справят. Това забеляза и Хърбърт.
— Слушай, момчето ми — отвърна морякът, — все ще успеем да пренесем тия дърва. Като иска човек, всичко може! Да имахме поне кола или лодка, лесна работа!
— Ами реката! — обади се Хърбърт.
— Правилно! — отвърна Пенкроф. — За нас реката ще бъде път, който сам се движи, а откриването на саловете не е празна работа.
И морякът, последван от Хърбърт, се запъти там, където окрайнината на гората извиваше заедно с реката. И двамата, всеки според силите си, носеха по товар дърва, вързани на снопи. По брега имаше и много сухи клони — сред тревите, където навярно никога не беше стъпвал човешки крак. Пенкроф веднага се запретна да стъкми сала.
Морякът и момчето поставиха няколко доста дебели дървета, които бяха свързали със сухи лиани, в някакъв въртоп, образуван от една издатина на брега, където се разбиваше течението. На тоя сал те струпаха едно след друго целия товар или, с други думи, товара, който можеха да дигнат най-малко двадесет души. За един час свършиха всичко и салът, завързан здраво за брега, трябваше да дочака отлива. Имаха още няколко часа на разположение и Пенкроф и Хърбърт решиха да се изкачат и двамата на горното възвишение, за да хвърлят по-широк поглед върху местността.
Като се изкачиха, най-напред хвърлиха поглед към океана, който бяха изминали при толкова страшни обстоятелства! Разгледаха развълнувани цялата северна част на брега, където бе станала злополуката. Там беше изчезнал Сайръс Смит. Търсеха да видят дали не плава още на повърхността някоя останка от балона им, за която човек би могъл да се вкопчи. Нищо! Морето беше безкрайна водна пустиня! А и брегът беше пуст. Не се виждаше нито дописникът, нито Наб. Възможно беше по това време и двамата да бяха толкова далеч, че да не можеха да ги видят.
— Нещо ми подсказва — възкликна Хърбърт, — че толкова смел човек като господин Сайръс няма да се остави да потъне току-тъй! Трябва да е изплувал някъде на брега. Нали, Пенкроф?