— Аз не виждам нищо престъпно в това посещение, макар и в толкова ранен час, г-жа Уатсон.
Адела слезе по стълбата и отвори вратата. Един млад човек стоеше в коридора гърбом. Като чу, че вратата се отваря, той се обърна. Облеклото му беше безупречно. Той погледна момичето с усмивка.
— Надявам се, че хазайката ви не ви е събудила заради мен. Аз можех да почакам още малко. Вие ли сте Мис Адела Лимингтон?
Тя кимна.
— Влезте, моля — каза тя и го въведе в малкия, задушен салон. След това затвори вратата след себе си и зачака началото на разговора.
— Аз съм репортьор — каза той несигурно.
Адела се почувствува неприятно засегната.
— Да не би да идвате заради чичо ми Франсиз? Какво се е случило? Преди седмица при мен идва един детектив. Намериха ли го?
— Не, до този момент не е намерен. Вие го познавате добре, нали мис Лимингтон?
Тя поклати глава.
— Не, през целия си живот съм го виждала само два пъти. Покойният ми баща и той са били във враждебни отношения, още преди да съм била родена. За пръв път го видях след смъртта на баща ми и втори път — преди да заболее майка ми.
Тя долови как младият човек въздъхна с облекчение, без да може обаче да си обясни на какво се дължи.
— Срещали ли сте го в Чайчестер? — попита той.
Тя кимна.
— Да. Видях го само за миг, когато отивахме на снимки в Гуд Ууд парк. Той вървеше по алеята за пешеходци и изглеждаше болен и съкрушен. Той ръка държеше вестник, а в другата ръка — писмо. Той току-що беше излязъл от една вестникарска будка.
— Къде се намира тази будка? — попита той бързо.
Тя му даде точния адрес и той си го отбеляза.
— След това не го ли виждахте?
Тя поклати отрицателно глава.
— Да не му се е случило нещо лошо? — попита тя страхливо. — Аз често съм чувала от майка ми, че чичо Франсиз е малко покварен и безсъвестен. Да не е изпаднал в беда?
— Да — каза Майк. — Но не заслужава да се тревожите. А вие сте голяма киноартистка.
Въпреки страха си, тя се усмихна.
— Не мога да ви попреча да съобщите във вестника си, че съм такава. Но в действителност, не съм.
— Какво аз? — попита за момент той разсеяно. — Ах, да, казвате, ако пиша в моя вестник — разбира се.
— Струва ми се, че не сте никакъв репортьор — каза тя с внезапно недоверие.
— Разбира се, че съм — каза той бързо и назова името на един малък вестник.
— Макар и да не съм голяма киноартистка и да се страхувам, че никога не ще стана такава, аз знам, че това е така, само защото не съм имала възможност да изпъкна. А освен това чувствувам, че мистър Хебуорд е с предубеждение, че от мен нищо няма да излезе.
Майк Бриксан наново се заинтересува. До сега той не беше срещал нито едно младо момиче, което да бъде толкова красиво и да се държи така естествено и непринудено.
— Навярно, сега ще вървите в ателието?
Тя кимна.
— Мистер Хебуорд ще има ли нещо против, ако ви посетя?
Тя се поколеба.
— Мистер Хебуорд не желае никакви посещения.
— В такъв случай ще посетя него — каза Майк като й кимна. — В края на краищата безразлично е кого посещавам, нали?
— На мен ми е все едно — каза момичето хладно.
Човек би казал, че съм хванал някоя малка птичка в клетка — си мислеше Майк, вървейки надолу по улицата.
Издирванията му не траяха дълго. Той намери малката вестникарска будка, чийто съдържател за щастие лесно си припомни Франсиз Илмар.
— Той взе от мен едно писмо, което не беше адресирано до него — каза съдържателят. — Мнозина хора си вземат писмата от тук. С това аз припечелвах по някоя пара.
— А купи ли си вестник от вас?
— Не, господине, той дойде с вестник под мишницата. Аз дори прочетох името му: беше „Морнинг телеграм“. Спомням си много добре, тъй като на първата страница едно обявление беше заградено със син молив. Това ми направи впечатление. Тук имам един екземпляр от същия брой.
Той влезе в съседната стаичка, в която живееше и след малко се върна с един нечист вестник, който постави пред Майк.
— На първата страница има шест обявления, но в този момент не си спомням, точно кое беше.
Майк ги прегледа. Най-напред той прочете повикът на една неутешима майка към нейния син, която го молеше да се върне — всичко му е простено. След това следваше друго обявление със секретен шрифт, но Майк сега нямаше време да го разшифрова. Третото се отнасяше до някакво свиждане. Когато зачете четвъртото обявление, Майк се смая.
„В грижа. Подробни инструкции писмено на известния адрес. Кураж.
— Благодетел? — повтори Майк. — Как изглеждаше човекът, който отнесе писмото? Беше ли разстроен?
— Да, господине. Изглеждаше, много отчаян и мислите му не бяха в ред. Правеше впечатление на човек, който е изгубил главата си.