Люпен силно разтърси слугата за раменете.
— Там е било написано „де Бомон“? Сигурен ли си? И „Мишел“ след „Бомон“?
— Точно така.
— Аха! — изръмжа Люпен със задавен глас. — Това писмо е било от Жилбер.
Люпен изглеждаше много блед. Лицето му беше напрегнато. Никакво съмнение, това писмо е било от Жилбер! Това бе знакът с който Жилбер от няколко години кореспондираше с него. Най-после той беше намерил възможност да прати от тъмничната си килия писмо. И ето че писмото беше задигнато. Какво съдържаше то? Какви инструкции даваше нещастният затворник? За каква помощ молеше той? Какъв проект на действие предлагаше?
Люпен разгледа стаята, която се намираше срещу салона. В нея имаше важни книжа. Ключалките не бяха бутнати. Можеше да се допусне, че жената е имала за цел само да вземе жилберовото писмо. Като се стараеше да запази спокойствие, Люпен продължи:
— Писмото дойде, докато тази жена бе тук, нали?
— Да. Тя тъкмо дойде, когато вратарят донесе писмото.
— Имаше ли възможност тя да види плика?
— Да.
Изводът идваше от самосебе си. Оставаше да се разбере как тази жена бе успяла да извърши самата кражба. Да се бе промъкнала от единия прозорец в другия отвън бе невъзможно, Люпен намери затворен плътно прозореца на своята стая. Да бе отворила общата врата на стаята и салона също бе невъзможно, тя беше не само заключена, но и залостена с две железа.
През стената не можеше да се мине. За да се влезеше някъде и да се излезеше оттам, нужен бе изход, а тъй като за извършване на кражбата посетителката бе имала само няколко минути, изходът трябваше да е външен, приготвен по-рано и известен на тази жена. Това предположение опростяваше нещата, като съсредоточаваше търсенията върху вратата. По стените нямаше нито камина, нито пък шкаф, за да можеше да се направи и прикрие някакъв проход.
Люпен се върна в салона и бавно започна да изучава вратата. В един миг той трепна. Бе забелязал, че една от шестте дъсчици, заковани върху напречните летви, не беше на мястото си. Люпен се наведе и видя две малки парченца тел, които стърчаха от двете страни на разместената дъсчица като зад рамката на портрет. Той махна телта и дъската се откачи.
Ахил извика от изненада. Люпен отбеляза:
— Е, и какво? Добрахме ли се до нещо? През този отвор не може да мине една жена, колкото и слаба да е тя. Това не би могло да го свърши и едно десетгодишно дете.
— Но тя е могла да провре ръката си и да извади резето.
— Долното резе, да — каза Люпен. — Но не и горното. Разстоянието е много голямо. Опитай сам и ще видиш.
Ахил се убеди, че бе невъзможно.
— Е, тогава как е отворила? — попита той.
Люпен не отговори. Той мислеше. След малко извика:
— Шапката… Палтото…
Люпен бързаше. Веднага щом се озова на улицата, спря едно празно такси.
— Улица Матиньон, по-бързо!
Щом стигна пред входа на къщата, където бе открадната кристалната запушалка, Люпен скочи почти в движение от таксито, отвори вратата на квартирата и се качи горе, изтича в салона, запали осветлението и клекна пред вратата, която водеше към неговата спалня.
Беше отгатнал. Дъсчицата на вратата и тук се откачваше по същия начин. Но отвора, образуван в плота на вратата, не бе по-голям от този на улица Шатобриан. През него човек можеше да провре ръката и рамото си и да дръпне долното резе, но до горното не можеше да достигне.
— Гръм и мълнии! — извика Люпен. Той едва сдържаше гнева си, който от два часа напираше в него. — Да я вземат дяволите тази жена, няма ли да свърши най-после тази история?!…
Наистина, преследваха го невероятни несполуки и той беше принуден да броди в мрака, без да има възможност да използува дори онези малки проблясъци на късмет, които съдбата от време на време му даваше пестеливо в ръцете. Жилбер му бе поверил кристалната запушалка. Жилбер му беше написал писмо. Всичко това беше изчезнало, без Люпен да успее да разгадае неговата тайна.
Това не бяха случайни неудачи, не бяха инцидентни явления, както преди смяташе той. Това бяха проявления на неприятелска воля. Тази воля преследваше определена цел с чудовищна ловкост. Тази воля с невероятна дързост нападаше него, Арсен Люпен, в най-сигурните му убежища. Тази воля го объркваше със своите жестоки и непредвидими удари. Той не знаеше от кого да се защищава. Досега никога не се беше натъквал на подобни препятствия. В дъното на душата му растеше малко по малко непознато за него до този момент чувство. Това бе страхът от бъдещето. В ума му все повече и повече се загнездваше една дата, една страшна и тягостна дата, когато правосъдието щеше да поведе двама души на ешафода. Двама души щяха да бъдат подхвърлени на най-ужасното наказание в света.