Бяха вече на брега и Люпен се спускаше по стъпалата към лодката, когато Жилбер го спря.
— Слушайте, шефе, нека се върнем. Пет минути, не повече!
— Но защо, дявол го взел?!
— Чували сме, че там има някаква стара реликва…
— Е, и какво?
— Жалко, ако не я вземем. Мисля, че е в помещението, където остана Леонард. Там има един стенен шкаф, в него като че ли имаше някакъв куфар…
Жилбер се беше запътил обратно към входа на вилата. Вошери се бе спуснал след него.
— Десет минути, минутка повече не ви давам! — викна Люпен подир тях. — След десетина минути и следа от нас тук не бива да има!
Изминаха десет минути, той все още чакаше. Погледна часовника си.
— Девет и четвърт… това е безумие! — каза си той. На Люпен му се струваше странно не само това, че Жилбер и Вошери се бавеха. Той си даде сметка, че през цялото време двамата се държаха някак особено, не се разделяха нито за миг, и като че ли непрестанно се следяха с очи един друг. Какво ли пък щеше да значи това?
Подтикван от безпокойствие, Люпен неусетно и тихо се приближи до къщата, като в същото време се вслушваше в един шум, който се носеше откъм Анжиен. Шумът като че ли приближаваше.
Навярно бяха случайни минувачи.
Люпен свирна силно и приближи до оградата, искаше да огледа улицата. Чу се гърмеж и почти едновременно с него, стон, който не можеше да изразява нищо друго, освен ужас. Люпен тичешком се върна назад, заобиколи вилата, изкачи се по стълбите и се втурна към гостната.
— Дявол да го вземе! Какво правите тук?
Жилбер и Вошери, вкопчили се яростно един в друг, се търкаляха по паркета. Дрехите им бяха целите в кръв. Люпен се завтече към тях. Жилбер вече беше съборил противника си и бе грабнал от ръцете му нещо, което Люпен не успя да види. Под проснатия Вошери бързо се образуваше кървава локвичка, той беше ранен в рамото и губеше вече съзнание.
— Кой го рани? Ти ли, Жилбер? — попита Люпен.
— Не, не съм аз, Леонард го простреля.
— Леонард! Той беше вързан…
— Леонард успя да се развърже и да вземе револвера си.
— Негодник! Къде е той?
Люпен взе лампата и мина в малкото барче.
Лакеят лежеше по гръб, скръстил ръце, със забит в гърлото нож и безкръвно лице. От устата му се стичаше кървава струйка.
— О — рече Люпен, след като го огледа. — Той е мъртъв!
— Мислите ли? Мислите ли? — попита Жилбер, гласът му трептеше.
— Казвам ти, мъртъв.
Жилбер прошепна:
— Вошери… го удари…
Люпен хвана Жилбер и го разтърси за раменете.
— Вошери… и ти също, нехранимайко! Ти беше тук и му позволи. Кръв… Кръв! Вие добре знаете, че аз не понасям кръвта. Кръв аз не искам! Това е мое правило. При мен не убиват, моите хора по-скоро сами се оставят да бъдат убити. Толкова по-зле за вас, мили деца. Ако стане нужда, вие ще заплатите това. А то ще ви струва скъпо, пазете се!
Гледката на трупа го вълнуваше, и като продължаваше да разтърсва Жилбер, той питаше:
— Защо, защо му трябваше да убива?
— Той искаше да го пребърка и да вземе ключа от стенния шкаф. Когато се наведе над него, забеляза, че Леонард е развързан… Той се уплаши, удари го…
— А изстрелът?
— Това беше Леонард. Револверът беше в ръката му. Преди да умре, той е намерил сили в себе си и да стреля…
— А ключът?
— Вошери го взе.
— Отвори ли шкафа?
— Да.
— И намери ли нещо?
— Да.
— А ти искаше да му отнемеш този предмет. Какво имаше там? Реликва? Не, това не беше нещо съвсем малко. Какво беше това? Отговаряй!
По решителния израз на лицето и по мълчанието на Жилбер, Люпен разбра, че няма да получи никакъв отговор. Той заплашително произнесе:
— Ти ще проговориш, драги човече. Ако трябва, ще те накарам и да се изповядаш. Но сега трябва да си вдигнем парцалите. Дръж, помогни, трябва да изнесем Вошери.
Те се върнаха в трапезарията и Жилбер се наведе над ранения.
Изведнъж Люпен го спря.
— Слушай!
Двамата се погледнаха. В барчето на дома някой говореше. Тих, далечен глас… Но те току-що се бяха убедили, че там няма никой, освен мъртвеца, чийто силует и сега се виждаше в тъмнината.
Гласът се чу пак, пронизителен, глух, треперещ, неравен, креслив и страшен. Думите бяха неясни — бяха по-скоро не думи, а нечленоразделни звуци.
Люпен почувствува, че го избива студена пот. Какъв беше този тайнствен, задгробен глас?
Двамата се спуснаха към барчето, Люпен се наведе над мъртвия Леонард. Гласът млъкна, после се понесе наново.
— Светни! — каза Люпен на Жилбер.
Той леко потрепваше от страх, който не можа да надвие. Жилбер свали абажура от силната лампа и стана съвсем очевидно, че гласа излизаше от мъртвеца, като при това, тялото бе неподвижно, устните не потрепваха.