— Да — отвърна Прасвил. — Този списък е истинския.
Прасвил остана с вдигнати към прозореца ръце, като мислеше какво трябваше да направи. После наново нави хартийката, сложи я в кристалната запушалка и мушна запушалката в джоба си.
— Убедихте ли се?
— Напълно.
— Следователно, сме съгласни?
— Да.
Настъпи мълчание. Двамата мъже се гледаха изпитателно. Господин Никол имаше вид на човек, който очаква разговора да продължи. Скрит зад отрупаната с книги маса, Прасвил държеше в едната ръка револвера си, а с другата опипваше копчето на електрическия звънец. Той чувствуваше удоволствие от цялата сила на положението. Беше господар на Люпен!
„Ако помръдне — мислеше той, — ще насоча револвера към него и ще звънна. Ако ме нападне, ще стрелям.“
Господин Никол подзе:
— Тъй като сме съгласни, господин главен секретар, мисля, че бихте могли да побързате. Екзекуцията ще бъде изпълнена утре, нали?
— За утре.
— В такъв случай, аз ще почакам тук.
— Ще почакате? Какво?
— Отговорът на Елисейския дворец.
— А! Някой трябва да ви донесе отговор?
— Да.
— Кой?
— Вие, господин главен секретар.
Прасвил поклати глава.
— Не разчитайте на мен, господин Никол.
— Наистина ли? — учуден попита господин Никол. — Мога ли да зная причината?
— Промених своето мнение. Смятам, че при сегашното положение на нещата, след нощния скандал всеки опит да се направи нещо за Жилбер ще бъде безуспешен. Освен това, застъпването в Елисейския дворец при предлаганите от вас условия представлява истински шантаж. В него решително отказвам да взема участие.
— Ваша работа, господине. Вчера вие не проявихте никакво колебание. Тези угризения на съвестта, макар и късни, ви правят чест. Но, господин главен секретар, тъй като вие развалихте договора, моля да ми върнете списъка на двадесет и седемте.
— За какво ви е той?
— За да се обърна към друг посредник.
— Няма смисъл. Жилбер е загубен.
— О, не. Напротив, смятам, че след нощната случка, в която Вошери беше убит, няма нищо по-лесно от помилването на Жилбер. Всеки би могъл да намери, че това ще е справедлив и хуманен акт. Върнете ми списъка.
— Не.
— Господине! Паметта ви е къса, пък и съвестта ви не е особено чувствителна. Вие забравихте вчерашните си задължения.
— Вчера имах работа с господин Никол.
— Така ли? А аз кой съм?
— Вие не сте господин Никол. Трябва ли да кажа истинското ви име?
Господин Никол не отговори. Той тихичко се засмя, сякаш обрата, който вземаше разговорът, му доставяше особено удоволствие. Прасвил почувствува безпокойство като видя този изблик на веселост. Той стисна здраво оръжието и се попита дали не е време да повика някой на помощ.
— И тъй, господин Прасвил, вие знаете кой съм аз, и все пак имате смелостта да играете с мен подобна игра?
Господин Никол бе приближил стола си до писалищната маса, бе подпрял лакти върху книжата и гледаше събеседника си право в очите.
— Да, имам тази смелост — каза Прасвил. Бе приел предизвикателството.
— Това доказва, че ме смятате — мен, Арсен Люпен… нека произнесем името… да, Арсен Люпен…, смятате ме за пълен идиот, празна кратуна, за да се предам ей тъй, с вързани ръце и крака?
— Боже мой! — пошегува се Прасвил, като потупа джоба си, в който бе пуснал кристалното око. — Какво можете да направите сега, господин Никол. Какво можете на направите, когато окото на Добрек е тук и списъкът на двадесет и седемте се намира в него?
— Какво мога да направя? — иронично повтори господин Никол.
— Е, да, лишен от талисмана, вие сте обикновен простосмъртен, който се е осмелил да се яви в самото сърце на префектурата, между десетки здравеняци, които стоят зад всяка от тези врати…
Господин Никол вдигна рамене и със съжаление погледна Прасвил.
— Знаете ли какво ще се случи, господин секретар? Е, добре, цялата тази история на вас също ви обърка ума. Притежател на списъка, вие внезапно се почувствувахте на нивото на Добрек, или на д’Албюфе. Вие и не смятате да ги отнесете на началството си и с това да премахнете този извор на позор и безчестие. Не, вас сега ви обзема съблазън, вие сте опиянен от възможнстта, вие си казвате: „Той е тук, в джоба ми. С него съм всемогъщ. Той ще ми донесе богатство, безгранична мощ. Дали да се възползувам от него? Дали да направя така, че Жилбер и Кларис Мерж да умрат? Дали да се хвана за този, така лесно попаднал ми случай на шанс?“
Той се наведе към Прасвил и с доверителен, приятелски тон му каза:
— Не правете това, драги ми господине, недейте го върши.
— А защо?
— Не е във ваш интерес.