— Хайде де!
— Да. Или ако непременно държите да го направите, то благоволете най-напред да погледнете двадесет и седемте имена в списъка, който току-що ми отмъкнахте, и запомнете името на третото лице.
— И кое е името на това трето лице?
— На един ваш приятел.
— Кой?
— Бившият депутат Станислав Воранглад.
— Е, и после? — попита Прасвил, като започна да губи самообладание.
— После! Запитайте се сам вие, дали едно най-повърхностно следствие няма да разкрие онзи, който е разделял с него някои малки облаги.
— А кой е той?
— Луи Прасвил.
— Какви ги дрънкате? — промърмори Прасвил.
— Аз не дрънкам, а ви говоря. И ви казвам, че ако се хвалехте че сте ми снели маската, то и вашата не се държи много здраво. А онова, което се крие под нея, не е много привлекателно.
Прасвил стана.
Като удари с юмрук по масата, господин Никол извика:
— Стига сме бърборили глупости, господине. Изгубихме вече двадесет минути. Трябва да свършваме. Най-напред, оставете оръжието. Не си въобразявайте, че ме плашите с тях. Нямам време за губене.
Той тури ръка върху рамото на Прасвил и повелително произнесе:
— Ако до един час не донесете указът за помилването на Жилбер, подписан от председателя на републиката… Ако след един час и десет минути аз, Арсен Люпен, не изляза оттук здрав и читав, довечера в четири парижки вестника ще се появят четири писма, подбрани от вашата кореспонденция със Станислав Воранглад, които тази сутрин беше любезен да ми продаде той самия. Ето ви шапката, палтото, бастуна. Побързайте. Чакам.
Най-странното на обрата на действието беше, че Прасвил не оказа ни най-малка съпротива. Пред него се беше открило с цялата си яснота, във всичката му сила могъществото на лицето, което се казваше Арсен Люпен. Той дори не помисли да спори с него, да спомене, че писмата са унищожени от депутата Воранглад, че Воранглад не би ги продал, тъй като това би погубило него самия. Не. Не отрони думичка. Чувствуваше се стегнат като в менгеме, което никаква сила не можеше да разтвори. Оставаше само да се подчини на Люпен.
Той го направи.
— След един час да сте тук — повтори господин Никол.
— Добре — послушно изрече Прасвил. Но поиска да изясни:
— Тази кореспонденция ще ми бъде ли върната срещу помилването на Жилбер?
— Не.
— Как не? Тогава, безсмислено е…
— Тя ще ви бъде върната точно два месеца след деня, когато аз и приятелите ми подготвим бягството на Жилбер, възползувайки се от слабия надзор на стражите, които ще получат заповед за това.
— Това ли е всичко?
— Не. Има още две условия.
— Какви?
— Първо: незабавно да ми подпишете чек за четиридесет хиляди франка.
— Четиридесет хиляди франка?
— На тази цена Воранглад ми продаде писмата.
— После?
— Второ: да напуснете заемания от вас пост след шест месеца.
— Да напусна мястото си? Но защо?
— Защото е безнравствено да се заема един от най-отговорните постове на префектурата от човек, съвестта на когато не е чиста. Изберете си място на депутат, на министър или на портиер. Но главен секретар на префектурата, не. Само това, не. Вдъхва ми отвращение.
Прасвил поразмисли. Много му се щеше да смаже противника си. Какво би могъл да направи? Той отиде до вратата и извика:
— Господин Лартиг!
— После добави тихо, но така, че господин Никол да го чуе:
— Господин Лартиг, освободете агентите. Стана недоразумение. Никой да не влиза в кабинета ми по време на моето отсъствие. Господинът ще ме почака тук.
Той взе шапката, палтото и бастуна си и излезе.
— Моите поздравления, господине — промърмори Люпен веднага щом вратата се беше затворила. — Вие поправихте своята грешка. И аз моята, макар да бях малко груб. Но тези неща се правят така, че да не оставиш противника дъх да си вземе. Вдигни лицето си, драги Люпен, горе главата! Ти беше защитник на обидения морал. Гордей се с извършеното. А сега легни и заспи. Ти напълно заслужи това.
Когато се върна, Прасвил завари Люпен дълбоко заспал. Наложи се да го буди.
— Готово ли е? — попита Люпен.
— Да. Указът за помилване скоро ще бъде подписан. Ето писмено потвърждение.
— Четиридесетте хиляди франка?
— Ето ви чекът.
— Добре. Остава ми само да ви благодаря, драги ми господине.
— Значи, кореспонденцията?…
— Кореспонденцията на Станислав Воранглад ще ви бъде представена при посочените условия. Но съм щастлив, че в знак на благодарност още сега мога да ви предоставя онези писма, които бях приготвил за вестниците.
— Аха — каза Прасвил. — Във вас ли са тези писма?
— Бях съвсем сигурен, господин главен секретар, че ще постигнем споразумение!