— Искам адвокат — рекох.
— Нямам нищо против.
Мастърс протегна ръка към телефона.
— Ще те прехвърлим в центъра — обясни той. — Окръжният прокурор иска да си побъбрите. Междувременно ще помоля Бъбълс да ти намери някой приятелски настроен съкилийник.
8
Арестът в централното управление представляваше правоъгълна дупка с размери шест на четири. Покрай стената имаше дървена скамейка, която свършваше с дупка в пода, вероятно някога използвана за тоалетна. В килията имаше още седем души, трима от които бяха оковани с белезници към забити в стената стоманени пръстени. Приех го като лош знак и им направих малко място. Другите четирима лежаха в различни части на помещението. Вляво от мен някакъв бял тип с татуиран на челото орел чоплеше зелената боя от стената и я ядеше. Вдясно чернокож с прическа на Даяна Рос обясняваше на всеослушание, че не е хубаво да се яде боя. В един момент млъкна, извади тубичка с червило и започна да се разкрасява. Запитах се дали да не поискам единична килия, когато се появи надзирател с около сто и петдесет кила живо тегло.
— Ела с мен, Кели — каза той.
На табелката с името му бе изписано „Албърт Наяк“, но аз предпочетох да го кръстя Ал. Той отключи клетката и ме поведе към малка стаичка без прозорци в дъното на коридора. Тук ченгетата задаваха въпроси и по един или друг начин получаваха отговори. Ал ми свали белезниците и ми нареди да седна.
— О’Лиъри иска да говори с теб.
Ставаше въпрос за Джералд О’Лиъри, бивш полицай и основна причина да се разделя със значката си. През последните двайсет и пет години същият О’Лиъри играеше ролята на окръжен прокурор на окръг Кук. Всеотдаен местен политик, той изпълняваше само две роли: или говореше пред камерата за новините в десет, или лижеше задника на човека, който управляваше Чикаго — почитаемия кмет Джон Джей Уилсън.
— Чакай тук — рече Ал и тежко се отдалечи, подрънквайки връзка с ключове в огромното си ръчище.
О’Лиъри се появи пет минути по-късно. Не го бях виждал от деня, в който подписах оставката си. Не се беше променил кой знае колко: някъде към петдесет и пет, с гъста бяла коса, идеални зъби, ясни очи, голяма квадратна глава и празна усмивка, идеална за телевизията. Обичаше да гледа хората в очите и да стиска ръцете им. Преди две години започна да използва и другата си ръка, за да подчертае сърдечността на ръкостискането. Стар трик на Бил Клинтън, който вървеше много добре в огледалните коридори на чикагската политика.
— Майкъл Кели. Отдавна не сме се виждали. Да се качим горе и да си поговорим.
За секунди отново ме оковаха в белезници. Закрачих по коридорите в компанията на новия си най-добър приятел. Взехме асансьора, прекосихме покрит с килими коридор и влязохме в заседателната зала. Аз мълчах, а О’Лиъри си тананикаше нещо. Седнахме. Едно ченге ми свали белезниците. О’Лиъри заби нос в някаква папка, продължавайки да си тананика.
— „Прасетата на войната“ на „Блек Сабат“, нали?
Окръжният прокурор вдигна глава.
— Какво каза, Майкъл?
— Парчето, което си тананикаш. Нарича се „Прасетата на войната“, изпълняват го „Блек Сабат“, по-точно Ози Озбърн. Прав ли съм?
О’Лиъри се усмихна, престана да си тананика и обяви:
— Имаме малък проблем.
— Тъй ли?
— Познавах Джон Гибънс. Добър полицай и добър човек.
Гласът му придоби онзи особен, леко тържествен тембър, който използваше по време на пресконференциите.
— Оценявам интонацията ти — рекох. — Наистина. Такава интонация изисква сериозни усилия. Всъщност тя е цяло изкуство, до което се прибягва само на екзекуции и ирландски погребения. Греша ли?
Окръжният прокурор продължи в същия стил.
— Майкъл. Убит е един бивш полицай, а друг е затънал до шия в това престъпление. Лош ден за всички ни.
Размърдах се на стола. Беше тапициран и значително по-удобен от пластмасовия в управлението. Все пак предпочитах бялата стая и Мастърс насреща ми. Ако не броим един-два шута в главата, тук водата беше доста по-дълбока, а течението — по-бързо. И в нея плуваше голяма риба.