Събраха се зяпачи. Всички, без изключение, с бял цвят на кожата. Някой изцвили, кръгът започна да се стеснява. Бяха възбудени, с хищен блясък в очите.
Не си спомням какво съм мислил, нито дори защо съм се раздвижил. Просто се озовах в средата на кръга и подадох ръка на чернокожото момиче. На скулата й имаше морав оток, от носа й течеше кръв. Но тя не я забелязваше. В погледа, който ми отправи, имаше любопитство. Сякаш искаше да седнем и да си поговорим за проблемите, които все още не разбирах. В детските й очи се четеше особена мъдрост, която се стовари върху ми със силата на бомба.
Това е всичко, което си спомням. Аз и Никол в центъра на кръга. Заобиколени от омраза, която не усещахме. Всичко отлетя в мига, в който Макси реши да се намеси. Той ме халоса изотзад и ми каза да вървя по дяволите. Сигурно съм му развалил кефа. На всичкото отгоре бях с две години по-малък от него и значително по-дребен.
Двайсет и шест години по-късно вече съм убеден, че умея да се бия. Междувременно го бях вършил между въжетата на ринга — не като аматьор, а за пари. За малко пари, но все пак достатъчно, за да се справя с всичко, което ме чакаше на улицата. Но на девет години все още не знаех какъв талант се крие в юмруците ми. Докато не ги стоварих върху Макси. Посиних едното му око, счупих му зъб и превърнах лицето му в поничка. После сключих пръсти около гърлото му и усетих пулсиращата мекота на трахеята. В същия момент Макси престана да се бие и започна да се тревожи. Видях го в бялото на изцъклените му очи. Усетих силата на гнева. Още малко натиск, и всичко щеше да свърши. За Макси, а вероятно и за мен. Беше толкова лесно. Толкова просто, толкова справедливо.
Секунди преди да смажа трахеята на Макси, на улицата се появи Филип и хукна към нас. Ритникът му ме улучи в главата и ме просна на паважа. Претърколих се и станах. На лицето ми грееше усмивка. За пръв път почувствах мрака, който затъмни погледа ми и изтри всякакви емоции от съзнанието ми. Не за последен път, а за пръв. Бях на девет години и това ми хареса. След време щях да го обикна. Но тогава то ме плашеше.
След Макси хлапетата в квартала предпочитаха да не се закачат с мен. С Никол също. Избягваха и да играят с нас, което нямаше значение. Никол ме разбираше. Разбираше и света, и то по начин, който беше извън времето. Двайсет и шест години по-късно отново бяхме заедно и разговаряхме за убийство. В любимото ни кафене.
— Познавам те цял живот — рекох.
— И съм най-добрата ти приятелка?
— Да.
— Защо моят най-добър приятел е арестуван по подозрение в убийство, прекарва половината ден в затвора, но не вдига телефона да ми се обади?
Малко след дванайсет на обяд най-накрая ме пуснаха от прокуратурата. Подобна новина бързо се разчува.
— Вече си чула? — вдигнах глава аз.
— Да, Майкъл, чух. Освен това познавах Джон Гибънс. Би ли обяснил защо окръжният прокурор подозира, че именно ти си го убил?
— Сложно е — рекох.
— Така ли? Е, можеш да започнеш, когато пожелаеш.
Никол се облегна, отпи глътка капучино и зачака. Тя беше от хората, които умеят да чакат. Знаех го от опит. Поех си дъх, но в същия миг от чантичката й се разнесе жуженето на мобилен телефон. Никол вдигна пръст и погледна екрана.
— Изчакай ме за малко. Трябва да отговоря.
Приятелката ми стана и се отдалечи. Аз разбърках кафето си. След няколко минути тя се върна.
— Извинявай — промърмори тя. — Виж какво. Давам си сметка, че въпросът е важен, и много искам да чуя обясненията ти. За съжаление трябва да тръгвам.
— Няма проблем — рекох. — Какво е станало?
Никол облече палтото си.
— Казах ли ти за специализирания отряд, в който съм включена?
Поклатих глава.
— Ела, ще те закарам. И бездруго си ми на път.
Тя подкара на север по „Бродуей“, после зави наляво по „Адисън“. Говореше бързо, без да отделя очи от пътя.
— Преди месец щатът сформира първия си специализиран отряд за борба с насилието.
— За пръв път чувам за него.
— Тогава слушай. В него са включени специално обучени медицински сестри, детективи, криминалисти и адвокати. Задачата ни е да разследваме всички случаи на сексуално насилие в града.