— Не ми звучи познато, Джон.
— А би трябвало, а?
Кимнах.
— Нека довърша. И тримата бяхме на земята. Аз върху него с пищов в главата му, а момичето между нас. Лицето й беше на двайсетина сантиметра от моето. Усетих миризмата на смъртта, знаеш ли?
Знаех.
— После се отделихме. Проснах мъжа на земята и му щракнах белезниците. Той не каза нищо. Фраснах го един-два пъти, но той продължаваше да мълчи. Погледнах момичето. Беше здравата надупчено. Включително в гърдите. Все още имаше пулс и аз извиках „Спешна помощ“.
Джон стана и пристъпи към прозореца.
— Тук е горещо, нали? — каза той и открехна едното крило.
— Навън е нула градуса, вали леден дъжд и духа бурен вятър — отбелязах аз.
— Бурен ли? — попита той и се извъртя към мен.
— Такъв е тук вятърът — свих рамене аз. — Не е много приятно.
Джон остави прозореца отворен и се върна на мястото си.
— И тъй, качихме момичето в линейката. Казах ли ти, че беше страхотно парче, Майкъл?
Очаквах подобно нещо.
— Нека отгатна — паднал си си по нея.
— За бога, Майкъл. Тя беше полумъртва, цялата в кръв. И беше почти дете.
— Продължавай.
— По-късно научих, че скочила от колата му и побягнала. Някакъв скапан шевролет, зарязан по средата на улицата с включен двигател. Отворих багажника и какво да видя?
— Какво?
— Найлон. На рула. И въжета. Цял куп въжета. Отворих вратата откъм шофьора. И двете седалки бяха в кръв. Много кръв. Под тях бяха монтирани държатели, изработени по поръчка. В единия имаше пушка с рязана цев, а в другия — мачете. В сенниците над стъклата — същата работа. Единият пригоден за пистолет, другият за нож.
— Не му е било за пръв път, а?
— Не, сър — поклати глава Джон. — Свалих го в центъра и го заключих в пандиза. Минаваше полунощ и реших да се разправям с него на следващата сутрин.
— И?
— На другата сутрин го нямаше.
— Как така го нямаше?
— Тогавашният шериф. Ти не го познаваш. Дейв Белмонт.
— Чувал съм името.
— Хубав човек, ченге от кариерата. Вече покойник. Не търпеше оплаквания. Затваряш си устата и си излежаваш наказанието. Такъв беше. Както и да е. Белмонт ме вкара в канцеларията си и ми каза да забравя цялата работа. Човекът го няма, точка. Нищо не се е случило. А после ми даде това…
Джон Гибънс бръкна в джоба си и извади парче зелено кадифе. В него беше увит сребърен полицейски медал за заслуги. Най-високата награда, с която може да бъде удостоено едно чикагско ченге. Получиш ли го, можеш да смяташ кариерата си за сигурна.
— Тези неща не се раздават лесно, Джон.
— Част от сделката. Аз получавам медала, повишение и увеличение на заплатата. В замяна…
— Забравяш за онзи тип.
— Точно така. И го забравих.
— А какво искаш сега, девет години по-късно?
— Нищо не искам. Но я виж какво получих.
От другия джоб на Гибънс се появи плик.
— Какво е това?
— Писмо.
— Виждам, че е писмо.
— От момичето. Онова, окървавеното.
— Отпреди девет години?
— Аха.
— Значи не е умряла?
— Трябва да й помогнем, Майкъл.
— Ние?
— Поразрових тук-там — сви рамене Гибънс. — Ама не стигнах доникъде.
Като детектив някогашният ми партньор беше истинска хала. От онези, които разбиват врати, без да мислят какво ще открият зад тях.
— Ти си най-добрият, с когото съм работил — продължи Гибънс. — Знаеш го, както и аз. Както и всички колеги. Ще ти бъда благодарен, ако ми помогнеш.
Ирландецът плъзна един плик по масата. Друг плик. Отворих го и се насладих на топлината, която се излъчваше от вътрешността му. Топлината на парите. Вдигнах глава.
— Разкажи ми за момичето.
Гибънс започна да говори, а аз взех писмото и неохотно го разгърнах.
2
Телефонът иззвъня в три и половина на следващата сутрин. Хич не обичам да ми звънят посред нощ. Но телефонът продължаваше да звъни.
Посегнах към слушалката и съборих апарата на пода. Станах да светна лампата и си ударих палеца в металното краче на нощното шкафче. Изругах и вдигнах слушалката. Гласът насреща беше приятно задъхан, но определено непознат.