— Носиш ли чек?
Очите й се заковаха на ръката ми, която се плъзна към вътрешния джоб на палтото.
— Нося нещо по-добро, мис Мълбъри — отвърнах аз и й показах служебната си карта на частен детектив. — Тук съм, защото Джон Гибънс е мъртъв.
Тетрадката шумно се затвори. Тя погледна името, изписано на картата, после очите й се насочиха към мен.
— Полицията вече беше тук. Беше и си отиде, мистър Кели. Ще те помоля да сториш същото.
Лицата на малките котенца грееха срещу мен от различните ъгли на стаята. Нещо докосна глезените ми, но аз не подскочих.
— Нуждая се от вашата помощ, мис Мълбъри.
— Бил е убит, нали? — Усмивката й разкри зъби, които би трябвало да останат скрити.
— Точно така, госпожо.
— Полицията пропусна да ми го каже, но аз веднага разбрах. Точно като в „Закон и ред“. Брутално, нали?
— Прострелян в стомаха на Флотския кей и оставен да му изтече кръвта. Не като на пикник.
Хазяйката се наведе и докосна ръката ми.
— В езерото ли е бил? Когато ги вадят от водата, труповете са посинели.
Поклатих глава.
— Не. Тялото му е открито на самия кей.
Очите й се разшириха и блеснаха като разтопена мед. Една ангорска котка скочи на канапето и се настани на сантиметър от бузата й. Останалите неохотно се преместиха.
— Това е Озкар, със „з“. Той е моето алтер его.
Кимнах. Отместих поглед от мъркащия котарак и го спрях върху откачената хазяйка.
— Боядисах козината му с боя за коса и сега тя прилича на моята.
Принудих се да призная, че приликата е поразителна.
— Искате ли да видите стаята на Джон?
Отново кимнах, а тя махна с ръка към неосветените стълби.
14
Изкачих се по стълбите, прекосих кафяв коридор и влязох в още по-кафява стая. В ъгъла имаше легло със сиви чаршафи. Единственият прозорец беше покрит със скъсано перде. Самотен слънчев лъч минаваше през него и опираше в насрещната стена.
Обърнах се и открих Мълбъри зад гърба си. Ангорският котарак се търкаше в глезените ми.
— Искам малко пространство — рекох.
Хазяйката отстъпи цяла крачка назад. Явно това беше разбирането й за пространство. Ноздрите й леко се разшириха.
— Полицията огледа чекмеджетата — рече тя и посочи напукания скрин до прозореца. — Не взеха нищо, защото ги предупредих, че ще искам разписка за всичко. Искаш ли да видиш формуляра? Разпечатах го на компютъра.
Пристъпих към скрина и издърпах едно-две чекмеджета. Два чифта панталони, няколко ризи.
— Няма ли куфар или сак, мис Мълбъри?
— Не. Той имаше само един костюм — този, който носеше. Скромен човек.
Кимнах.
— И добър — добави тя.
Сякаш се съмнявах в това.
— Някакви други лични вещи? — попитах. — Книги, документи?
Мълбъри подпря брадичката си с длан и поклати глава. После се наведе, вдигна котарака и започна да го гали. Той ме погледна и аз открих, че ми е трудно да отместя очи.
— И тя ме попита същото.
— Детективът?
— Не. Жената, която се появи по-късно.
— Каква жена?
— Онази от телевизията. Червенокосата кучка.
— От Канал шест ли?
— Да. Появи се вчера следобед и огледа нещата му. Също като теб.
— Като мен значи.
— Аха. И тя не взе нищо. Каза ми да не говоря с никой друг.
Седнах на леглото.
— Мамка му.
Ангорецът изсъска, а Мълбъри изви гръб. Или обратното.
— Не ругай пред Озкар. Той не обича да слуша лоши думи от непознати.
Старицата извади дрехите на Гибънс и сложи върху тях нещо, което приличаше на комплект за бръснене. Вещите му бяха готови да бъдат изнесени. Някогашният ми партньор беше умрял сам и вече беше намерил своята дупка в земята. Остатъкът от живота му лежеше тук, в кафявата стая, редом с торба за пазаруване на веригата „Доминик“.
— Не е толкова лошо — прошепна Мълбъри и затвори едното си око. Другото стана още по-голямо зад лупите на очилата й.
— Кое? — попитах.
— Да умреш в самота. Когато загубиш правото си на избор, не е толкова лошо да умреш сам.
— Така ли мислите?
— Да. Остави нещата така, както са. И си върви.
Свих рамене, извадих двайсетачка и я пуснах на леглото. За храна за котките. После подхвърлих да ми се обади, ако открие някакви книги и документи, собственост на Гибънс.