— А на полицията? — попита тя.
Пуснах още една двайсетачка.
— А на червенокосата?
Още две по двайсет се присъединиха към посестримите си.
— Нищо няма да даваш на тази кучка.
Мълбъри се усмихна. Между предните й зъби изскочиха ситни капчици зеленикава слюнка. Побързах да се измъкна от къщата, напомняйки си да си измия зъбите и да ги почистя с конец. Дълго и старателно.
15
Върнах се в офиса и седнах в тишината на късното утро. Чаках новите жени в живота ми да заемат местата си.
Хазяйката ме излъга. Нямах представа защо.
Клиентката, за която ми беше платено, размаха пищов под носа ми и настоя да разкрия убийството, за което бях главният заподозрян.
Имаше и трета жена. Тя ме черпеше с някое и друго питие — несъмнено, за да се добере до новината, която търсеше. Ако съществува някакъв шанс да преспя с нея, всичко ще е наред, повтарях си аз.
Въздъхнах и качих краката си на бюрото. В единия му край лежеше екземпляр на „Одисея“ с меки корици, редом с кофичката, в която държах деветмилиметровите си патрони. Разтворих книгата наслуки. Попаднах на абзац, в който се разказваше как Цирцея омагьосва Одисей и той остава на острова й в продължение на цяла година. И в леглото й, разбира се. Е, не е най-лошото нещо на света, като изключим опита на Цирцея да го превърне в прасе. Животът понякога е доста деликатна работа. Особено когато са замесени жени.
Оставих Омир и се върнах в настоящето. Нуждаех се от информация, бърза и мръсна. За отдавнашно изнасилване, което може би бе довело до съвсем прясно убийство. Знаех откъде мога да я получа.
16
Складът за съхранение на веществени доказателства на окръг Кук се намира на ъгъла на Двайсет и трета и „Рокуел“ в Саут Саид. Купчина червено-бели тухли, оградена с бодлива тел, просторен и пуст плац. Осем етажа, претъпкани с костите на чикагската престъпност.
Висок метър и осемдесет и пет, Рей Гоушън положително се въртеше под душа, за да се намокри. Раменете му бяха широки колкото единия ми юмрук, а шията му бе прекалено тънка, за да крепи главата. По тази причина тя клюмваше наляво, макар че аз бях готов да се закълна, че когато е ядосан, я накланя надясно. Но накъдето и да сочеше споменатата глава, винаги имах чувството, че го гледам отстрани и почти никога не разбирам какво говори. Не че главата имаше значение. Наклонена или не, думите си бяха едни и същи. Или поне човек оставаше с такова впечатление. Както и да е, в света на веществените доказателства Рей Гоушън бе човекът, който държеше ключовете на царството. Посрещна ме на вратата с глава, наклонена надясно. Което, както вече споменах, означаваше само едно — насреща ми стоеше един гневен и недоволен човек.
— Какво търсиш тук, Кели?
— Здрасти, Рей. Аз също се радвам да те видя.
— Последната ти поява ми донесе куп неприятности.
Последната ми поява тук беше преди близо година. Бях получил информация, че убиец на име Алън Лейк е заснел любителски филмчета в килията си в затвора „Стейтвил“. Пушел трева в компанията на съкилийниците си и си прекарвал добре. Една клиентка ме бе помолила да издиря записите. Гоушън ми позволи да хвърля едно око на веществените доказателства в склада, сред които открих куфарчето на Лейк. В него имаше един телефонен номер. Действащ, въпреки че бяха изминали двайсет и три години. Насреща вдигна доведената сестра на Алън Лейк, която разполагаше с копия на въпросните записи и прояви желание да ги изтъргува. Срещу няколко долара се сдобих с тях. След една седмица клиентката ми ги пусна по новините в десет. Не бях запознат с тази част от сделката, но и да бях, все тая. Но Рей беше на друго мнение.
— Разследването стигна и дотук — съобщи ми Гоушън.
Известно ми беше, но се престорих на изненадан.
— Скъсаха се да ме разпитват. Едва не загубих работата си.
Знаех и това. Фактически станах свидетел на цялата работа. От разстояние. За късмет се оказа, че клиентката ми има съвест най-вече защото беше притисната. Всички са съвестни, когато ги притиснеш. Тя се свърза със съответния човек и Рей Гоушън запази работата си. В противен случай тя щеше да изгуби своята. Поне така й казах. А Гоушън го отдаде на щастливата си звезда — нещо, което не беше далеч от истината.
— Знам, че нищо не ми дължиш, Рей.
— Проклетият му Кели! Идваш заради Гибънс, нали?
Кимнах. Гоушън познаваше Гибънс. Беше работил с него в едно от районните управления.