— Не съм го убил, Рей.
— Не думай бе, Кели! Което обаче не означава, че няма да те заключат заради него.
— Едва ли.
Рей ме погледна с колебливо недоверие. Аз също изпитвах известно колебание. Когато ставаше въпрос за веществени доказателства, Гоушън винаги се изкушаваше да приеме ролята на Господ. Беше по-силно от него. Именно на това разчитах.
— Какво искаш? — попита той.
— Едно старо дело. Може би има някаква връзка, може би няма.
— Номер на делото?
— Не го знам. Разполагам с дата и името на жертвата.
Тикнах под носа му лист хартия. Той щракна фенерчето си. Лъчът пробяга по написаното, после се вдигна нагоре.
— Изнасилване или убийство?
В усмивката му липсваше нещо. В комбинация с фенерчето изпитах чувството, че разговарям с фенер, направен от тиква. На който някой му е счупил врата. Но той беше човекът с ключовете. Пазителят на царството.
— Изнасилване — рекох.
Гоушън почеса интимните си части и избухна в смях.
— На колко години е била?
— Деветнайсет, може би двайсет.
Това видимо повиши любопитството му.
— Ела.
Прекосихме първия етаж. От двете ни страни се издигаха десетметрови полици, отрупани с различни вещи. Ножове и клещи, мачете и тояги. Метални крака от легло, вериги и пластмасови белезници. Капаци от тоалетни чинии, дограма за прозорци, въжета, жици, струни, чаршафи. Разнообразие от инструменти за убиване, изнасилване или просто доказателства за лудост. Някои от тях бяха в пластмасови пликове, други стърчаха от кашони, трети просто лежаха по полиците с прикачени етикети, запълнени с нечетлив почерк.
Гоушън зави зад ъгъла и се насочи към малка канцелария в дъното. Вътре светеше. До канцеларията имаше черна метална врата. Моят приятел извади връзка ключове.
— Тук се съхранява част от историята, Кели.
Вратата се отвори, електрическият ключ щракна.
Някога тук явно се бяха съхранявали консумативи и помощни материали. Сега стаичката беше задръстена от кафяви кашони. Стената срещу тях беше заета от дървени полици. Направих крачка напред и кихнах. Всичко беше потънало в прах.
— Хвърли едно око на кашоните — рече Гоушън.
Хвърлих.
— Погледни и полиците.
Погледнах ги.
— Всичко е свързано с Грайм. Напомням ти, че има и още. На това момченце сме отделили цели три помещения. Но тук са най-добрите неща.
Гоушън издърпа връзка списания „Гърл Скаут“. Някога те бяха принадлежали на Джон Уилям Грайм — прочут чикагски уличен мим и сериен убиец. Изглеждаха съвсем обикновени списания, с едно изключение — всички момичета скаути бяха голи.
— Къщата му беше пълна с такива боклуци — процеди Гоушън. — Болен мозък!
Пазителят на съкровищата докосна с пръст едно от списанията, после вдигна пластмасовата торбичка в съседство. Вътре имаше един пръстен — от онези с училищните монограми.
— Погледни. Пръстенът на Сюзън Карсън. Открили са го на тавана. Помниш ли я Карсън?
Помнех Карсън. Като всеки, който имаше някакво отношение към престъпленията в Чикаго. Последната жертва на Грайм. Дъщерята на съседите. Благодарение на нея полицията стигна до къщата на „Хътчинсън“, под която бяха заровени петнайсет трупа. Гоушън опипа пръстена през пластмасовата торбичка.
— Често ли влизаш тук, Рей?
За миг очите и устните му изразиха нещо като глад. После ръката му върна пръстена на полицата.
— Работата ми е да поддържам уликите в добро състояние — промърмори той. — Да вървим.
Заключихме аксесоарите на Грайм и влязохме в съседната стаичка. Канцеларията на Гоушън беше тясна и плътно запълнена с кашони. В ъгъла имаше количка за пазаруване, пълна с пушки и пистолети.
— Другата седмица ще ги претопяват — поясни той. Сякаш оръжията изискваха някакво обяснение.
Стените на канцеларията бяха боядисани в цвят, създаден в миг на дълбоко отчаяние. Единствената украса на тях беше календар от 1983-та, разтворен на месец август. Момичето на снимката изглеждаше на тринайсет, но беше голо. Не кокетно, а обезпокоително голо.
— Харесваш ли я? — попита Гоушън. Беше застанал зад мен, брадичката му почти опираше в рамото ми.
— Не е ли твърде млада, Рей?
Той сви рамене, заобиколи бюрото и се тръшна на стола.
— Сядай.