— Дръж — подаде ми чифт латексови ръкавици Гоушън, прибавяйки към тях и бяла маска против прах.
Започнах от единия край на редицата, а той — от другия. Напредвахме бавно, кутия по кутия. Издърпвах ги една по една, отварях ги и преглеждах доказателствата за стари престъпления.
Част от тях имаха строго юридически характер: малки пликчета с косми, засъхнала кръв, части от нокти.
Плюс ехото на отдавна отминал живот.
В една кутия открих недовършени книжки за оцветяване с име, написано с цветен молив и зацапано с кръв.
В друг имаше компактдиск на албума „Десет“ на „Пърл Джем“. На обложката беше изрисувано цвете, под което стоеше името АМАНДА. Под диска имаше календар от 1996 г. Запълнен с неосъществени срещи. Хора, които не се бяха срещнали. Неизживян и забравен живот.
След два часа непрекъсната работа в ръцете ми попадна кутийка с етикет, на който пишеше 24/12/97. Сърцето ми се сви по две причини. На тази дата е била нападната Илейн Ремингтън. А почеркът върху етикета беше на Джон Гибънс.
Гоушън работеше на съседния стелаж. Срязах капака на кутията. Вътре имаше само кафяв плик. Беше запечатан с червен восък, върху който личаха инициалите на Гибънс. Махнах печата. В плика имаше зелена дамска блуза, пробита на няколко места и изцапана със засъхнала кръв. После усетих присъствие зад гърба си.
— Какво откри? — попита Гоушън.
Показах му кутията.
— Датата съвпада, почеркът е на Гибънс — рекох. — Но няма номер на делото.
Гоушън взе плика и го обърна. Костеливите му пръсти завършваха с дълги и неравно подрязани нокти.
— И тук няма нищо — промърмори склададжията и намигна. — Сякаш някой е искал тези неща да изчезнат.
— Мисля, че е блузата на жертвата.
— А пък аз мисля, че си прав. Да вървим в канцеларията.
Настанихме се от двете страни на бюрото. Разделяха ни две кутийки „Олд Стайл“ и надупчената блуза на жертвата. В Чикаго беше почти зима, но в квадратния офис на Гоушън все още властваше юли. В ъгъла задавено бръмчеше включеният вентилатор. Гоушън отвори бирата пред себе си и изля половината от съдържанието й покрай една абсурдно голяма адамова ябълка. Очите му останаха заковани в блузата. Не направи опит да я докосне.
— Официално това веществено доказателство не съществува — обяви той. — Липсва номер на делото, няма нито протокол за изземване, нито друга идентификация.
Вратът му се изви на една страна, очите му се извъртяха в орбитите си. Взе един молив и внимателно побутна блузата.
— Сега трябва да изляза, за да разчистя бъркотията след теб — добави той. — Като се върна, да те няма, защото имам много работа и не искам да се разсейвам. Ясно ли ти е?
Кимнах и подхвърлих:
— Май наистина мразиш прокуратурата, а?
Гоушън ме дари с празен поглед и излезе. Като всеки уважаващ себе си държавен служител той се прекланяше пред институционалната омраза, не забравяше старите обиди и излъскваше злобата си като злато. Не знам с какво го беше засегнала окръжната прокуратура, но то със сигурност нямаше да й донесе нищо добро. За мен обаче нещата стояха другояче. Внимателно повдигнах блузата, сгънах я и я прибрах в кафявия плик. После се измъкнах от склада. Максимално бързо и незабелязано.
17
Върнах се в офиса и напъхах зелената блуза в едно от онези тайни скривалища, които се научават в училището за частни детективи. В моя случай беше най-долното чекмедже на бюрото вляво. После пуснах радиото. Спортният канал предаваше репортаж на живо за голямата ми любов — отбора на „Къбс“.
Слушах напрегнато. В главата ми бавно се оформи един въпрос, който ме измъчваше отдавна: какви са тези хора, дето плащат 136 милиона долара на Алфонсо Сориано да играе бейзбол, и как, моля ви се, аз бих могъл да се включа в подобна далавера. После забелязах листчето, което някой беше пъхнал под вратата. Отидох да го вдигна. В заведение наблизо предлагаха специални питки със скариди, лук и сос „уасаби“, печени на дървени въглища. Изключих радиото и се приготвих да тръгна натам, но в този момент иззвъня телефонът. Не познавах номера, който се изписа на дисплея, но вдигнах.
— Кели, обажда се Винс Родригес.
В гласа му се долавяше леко напрежение. Явно беше обмислял това, което искаше да ми каже, и то го притесняваше.