— Ял ли си? — попитах.
След което му казах къде възнамерявам да отида да хапна. Той силно се впечатли.
— След половин час ще се видим там.
Заварих го в едно сепаре до прозореца. Предполагах, че може да поиска от мен две неща. Помощ в някакво разследване. Или помощ по отношение на Никол.
— Ти и Никол — рече той.
— Е?
— Приятели сте от деца.
— Тя ли ти го каза?
— Почти.
— Живееше през две къщи от мен. В Уест Сайд. Грижех се за нея, докато беше малка. А сега май тя се грижи за мен.
Хвърлих страничен поглед към менюто и попитах:
— Защо проявяваш интерес, Родригес?
Направих всичко възможно да прогоня усмивката си. Железният пич насреща ми се сгърчи.
— Вероятно ти е казала. Между нас се оформя нещо.
— Какво нещо?
Отпих глътка вода и зачаках.
— Знаеш как става. Работим заедно.
Появи се сервитьорка. И двамата си поръчахме специалната питка със скариди. Родригес добави и чаша студен чай.
— Ако те харесва, изобщо не се опитвай да го анализираш. Приеми го като благословия и се моли да не се събуди някой ден и да промени решението си. Поне аз постъпвам така. Това ли беше всичко, което искаше да обсъдим, господин полицай?
— Почти. Исках да проверя, знаеш.
— Дали не сме повече от приятели?
— Аха.
— Никога не сме били — свих рамене аз.
Реших, че Родригес ще остави нещата така, но се оказа, че греша.
— Има ли нещо друго, което става около нея? — попита той.
— Какво по-точно?
— Не знам. Имам чувството, че е някак наранена. Снощи беше малко по-отпусната, вероятно поради твоето присъствие. Поне на мен ми се стори така.
— Доколко си увлечен по нея, Родригес?
— Нима мислиш, че ще се правя на глупак пред някакво бивше ченге, което почти не познавам?
— Дай й време. Остави я да си изясни нещата. Да прецени отношението си към теб.
— Понякога си мисля, че не бива да работим заедно. Може би така ще бъде по-добре.
— Това сам ще го решиш.
Родригес изпразни пликче захар в чая си и зачака да се разтвори.
— Никога не съм се женил — промълви той. — Не съм преживял разводи и други такива неща. Ти си бил ченге и трябва да знаеш какво имам предвид.
Знаех.
— Дай й малко време — рекох. — Тя го заслужава.
Поръчката пристигна. За известно време се хранехме в мълчание.
— Нещо ново във връзка с онова изнасилване?
— Още чакаме лабораторните анализи на Никол — отвърна полицаят. — Успее ли да извлече ДНК от чаршафите, най-вероятно ще разполагаме с нещо конкретно. Между другото, какво те кара да мислиш, че извършителят е убиец?
Свих рамене.
— Жертвата каза, че в един момент той е престанал да я изнасилва. Приключил е. Но продължил да си играе с ножа — плъзнал го по ребрата й, разкъсал блузата й. Леки порязвания по гърлото. Защо?
Родригес мълчеше и чакаше.
— Играел си е с нея — отговорих си аз. — Като котка с мишка. Търсил е допълнителна възбуда.
— Тоест убийство — подхвърли Родригес.
— Котката винаги убива мишката.
Сервитьорката се приближи и Родригес й направи знак да допълни чашата му.
— Поразпитах за теб — рече той. — Разбрах, че си бил доста добър в разследването.
Беше прав. През 2003 г. в Чикаго станаха шестстотин убийства. За осем месеца разкрих двайсет и пет от тях, работейки сам. Следващият в класацията разкри два пъти по-малко, въпреки че работеше с партньор. Не споделих тази информация с Родригес. Но ми стана приятно, че някой все още помни тези неща.
— Стари работи — рекох.
— А как се чувстваш сега?
— Ако питаш дали нощем ми се явяват някои лица, отговорът е „да“. Но нещата се подобряват.
Родригес набоде на вилицата си последната скарида и се замисли за още неродените кошмари. А аз си помислих за мъртвите, които продължаваха да живеят под клепачите ми.
— Защо това не се случи с Мириам? — попита той.
— Ако трябва да гадая, тя вероятно е успяла да влезе под кожата му. В известен смисъл, разбира се.
— Не съм сигурен, че те разбирам, Кели.
— Не твърдя, че му е дожаляло за нея. Не. Такива хора изпитват жалост единствено към себе си. Но нещо в начина, по който му е говорила тази жена, нещо в думите, които му е казала, явно е пробудило чувството му за самосъжаление.