— И е спасило живота й.
— Изказах само предположение.
— Аха. Следващата едва ли ще има този късмет.
Джобният му компютър зажужа. Той отвори капачето, изчете съобщението и натрака някакъв отговор. После стана, хвърли няколко банкноти на масата и се насочи към изхода. Аз го последвах.
— Ти имаш дарба, Кели — подхвърли през рамо Родригес. — Току-що получих сигнал за ново нападение с цел изнасилване. Само на две пресечки оттук. Идваш ли?
— Сигурен ли си?
— Казват, че си бил много добър. Защо да не дойдеш? Само не стреляй, преди да стрелят по теб.
Качихме се в колата му и потеглихме на север по „Кларк“. Полицаят се свърза с диспечерския пункт.
— Говори Родригес. Намирам се на две преки от осем нула седем. Пътувам натам.
— Прието, Родригес. На мястото са изпратени два екипа, които издирват заподозряното лице в сградата.
Спряхме пред централния вход на „Белмонт Армс“ — една сравнително стара триетажна постройка, намираща се близо до пресечката на „Белмонт“ и „Шефийлд“. На уличката източно от нея дежуреха двама униформени — единият нисък, другият висок. Ниският се насочи към нас. Родригес му показа значката си в мига, в който микрофонът на рамото му изпращя. Полицаят изключи звука и се наведе да разгледа значката.
— Всичко е наред, колега. Нападението е станало тук, на уличката. После заподозреният е избягал в сградата. Изчакайте за момент…
Полицаят се извърна встрани и каза нещо в микрофона си.
— В момента са на първия етаж, сър. Ако пожелаете да влезете, ще ви изчакат.
Родригес взе радиостанцията на униформения и тръгна към къщата. Ченгето се присъедини към нас, продължавайки с обясненията:
— Заподозреният е бял мъж, висок метър и седемдесет, тежи осемдесет килограма. Облечен е с дънки и черно яке. Според показанията на жертвата носи маска и е въоръжен с нож.
Родригес измъкна пистолета си и влезе във входа. Последвах го. На втория етаж чакаха двама полицаи. Стълбището беше слабо осветено. През двете прозорчета под тавана проникваха бледи слънчеви лъчи. По-възрастният от полицаите се спусна няколко стъпала надолу.
— Другият екип охранява задния вход — докладва той. — От горната площадка започват коридори, които вървят и в двете посоки.
— По колко апартамента има на етаж? — попита Родригес.
— По три. Никой не знае дали в тях има хора.
— Значи той може да се крие във всеки от тях?
— Да, сър. И на трите етажа.
— Добре. Започваме оглед на цялата сграда, от горе на долу. Търсете следи от насилствено проникване. Ако не откриете, ще претърсваме апартаментите един по един. Чукайте, легитимирайте се и искайте разрешение за достъп.
До последния етаж се качихме заедно. Униформените се залепиха за стената и предпазливо навлязоха в коридора. Аз и Родригес извадихме пистолетите си и тръгнахме в противоположна посока. Една врата в дъното на коридора беше открехната. Светлината образуваше тесен правоъгълник на пода. Родригес безшумно се плъзна напред. Следи от насилствено проникване нямаше. Родригес внимателно побутна вратата. Десет сантиметра, двайсет сантиметра. Надникнах над рамото му. Част от входно антре, зад което се виждаше всекидневна.
Той ми кимна, после се наведе и светкавично прескочи прага. Аз го последвах, дишайки дълбоко и равномерно. Вляво от себе си видях сгъваемо канапе, което ставаше на легло. Срещу него имаше 19-инчов телевизор, който беше включен на сериала „Съдия Джуди“. От прозорците се разкриваше гледка към „Белмонт“. Родригес прекоси всекидневната и се насочи към коридора, който водеше в другата стая. После спря и ми махна да се приближа.
— Кръв — прошепна той и посочи едно петно на дъските на пода. После се плъзна зад ъгъла и влезе в кухнята. Многобройни кървави петна по стените водеха към нещо като килер. Вътре открихме стареца. В най-далечното ъгълче на своето студио. Където бе настъпил краят на живота му.
От портфейла в джоба му научихме, че се казва Уилям Конлан. Беше облечен в старомоден пуловер с парчета кожа на лактите. Макар и изкривени на една страна, очилата бяха останали на лицето му. Очите му бяха отворени, устните раздалечени. Пръстите на дясната му ръка бяха леко присвити и сочеха към нас. Сякаш ни канеше да влезем. От тила му стърчеше черната дръжка на нож, забит докрай. Локвичката кръв на пода бързо настъпваше към обувките ни. Родригес включи радиостанцията и поиска помощ, после се отпусна на колене и потърси пулса на стареца. Не го откри.