Появи се екип на „Спешна помощ“, който се зае с тялото. Аз заобиколих кървавата локва и се наведох да огледам ножа. Ръкохватката беше стара и напукана. Отидох в кухнята и започнах да дърпам чекмеджетата.
— Какво откри?
Беше Родригес. Ръцете му бяха червени почти до китките.
— Би трябвало да си сложиш ръкавици.
Детективът завъртя крана на мивката и отми кръвта.
— Едва ли ще пипна СПИН от един осемдесетгодишен старец — каза той. — Откри ли нещо за ножа?
Показах му чекмеджето. Сред боклуците вътре имаше три ножа с черни дръжки, идентични с онзи, който беше забит в тила на жертвата.
— Вероятно са започнали тук — рекох.
— Жертвата на нападението в уличката е казала, че мъжът има нож — поклати глава Родригес. — Защо не е използвал него?
— Казва ли ти някой? — свих рамене аз. — Може би е изтръгнал този от ръцете на стареца и го е намушкал. В коридора има следи от борба, в килера — също.
— Не е отишъл далеч — заяви Родригес и пристъпи към прозорчето в дъното на кухнята. То беше отворено и гледаше към съседните покриви, зад които се открояваха релсите на електрическата железница.
— Какво ще кажеш? — попита той.
— Ще кажа, че си струва да опитаме.
Родригес се промуши през прозорчето. Аз го последвах.
18
Стъпих на аварийната стълба. Над града бавно се спускаше здрач. Металът под нас тихо звънтеше под поривите на вятъра.
Покривите на Чикаго са предимно плоски, покрити със сива насмолена хартия или твърд черен каучук. В това число обаче не влизат два адреса — „Норт Шефийлд“ номер 3600 и „Уест Уейвланд“ номер 1000. Там по покривите има дървени пейки, бира и пияни фенове на бейзбола, платили по 200 долара всеки, за да присъстват на изобретателните опити на „Къбс“ да губят мачовете си. Но нека не се отклоняваме.
Родригес щракна фенерчето си и надникна над стълбата. Съседният покрив беше малко под нас, на разстояние около метър и половина. Нищо особено, ако си на земята. Но доста по-различно, когато разстоянието представлява триетажна пропаст.
— Изглежда осъществимо — промърмори той. Думите му прозвучаха по-скоро като въпрос, отколкото като мнение.
Кимнах и прехвърлих крак през страничното желязо. После, още преди Родригес да ме спре или да размисля, стегнах мускули и се оттласнах от стълбата. Лесно преодолях пропастта. Но кракът ми закачи каменния парапет, който обикаляше покрива на съседната сграда. В резултат се озовах по очи на грапавата настилка. До мен тупна нещо, последвано от леки стъпки.
— Да вървим, Кели — рече Родригес. — Онзи тип няма да ни чака.
Вместо отговор пуснах най-сочната ругатня, която ми дойде наум, и последвах светлината на фенерчето. Покривът беше пуст, имаше само един климатик, изключен за зимата. До него се стигаше през желязна врата, залостена отвътре. Фенерчето на Родригес освети покрива на следващата сграда. Разстоянието до него беше най-малко десет метра.
— Нашият човек трябва да е Карл Луис, за да стигне дотам — рекох.
Родригес насочи лъча надолу, към уличката. За всеки случай. Може би онзи тип беше решил, че може да лети. На паважа не се виждаше сгърчено тяло.
— Мамка му — процеди полицаят.
Посочих железопътната линия, която минаваше покрай сградата.
— Какво ще кажеш?
Фенерчето спря върху служебната стълба на бетонната колона, която беше на една ръка разстояние от покрива.
— Да вървим.
Прехвърлихме се на стълбата, а оттам на релсите. Оттук минаваше „кафявата линия“ на чикагското метро. Родригес освети дебелото желязо, което се виеше успоредно на релсите.
— Трета релса, Кели. Кофти работа.
Третата релса захранва електрическата железница с шестстотин волта ток и предлага незабавна смърт на всеки, който реши да я докосне. Заобиколих я отдалеч.
— Ако се е покатерил тук, най-вероятно е тръгнал на юг — рекох. — Далеч от местопрестъплението.
Родригес кимна. Впуснахме се в лек тръс. Следващата спирка беше „Дайвърси“, може би на седем-осемстотин метра по-нататък. Фенерчето предлагаше около метър жълтеникава светлина пред краката ни. Светлината от уличните лампи също проблясваше по стоманата. Усетих вибрация под себе си, после чух грохот. В далечината се движеше влак. Спряхме и се ослушахме.