— В каква посока върви?
— Не знам — отвърна Родригес. — Не би трябвало да имаме проблеми, ако се движи към нас. Има достатъчно място, за да се разминем.
Зарадвах се на думите му, но не казах нищо. Грохотът спря. Вероятно композицията поемаше пътниците от близката спирка. В настъпилата тишина долових шум, последван от сподавена ругатня и тихи стъпки.
— Той е там — рекох.
Родригес отново тръгна напред. Двайсетина крачки по-късно пред очите ни се появи неясен силует, който се движеше от другата страна на релсите. Грохотът се възобнови и започна да набира сила.
— Можем ли да го хванем? — попита Родригес.
В гимназията бягах километър и половина. При попътен вятър и на добра писта с лекота покривах разстоянието под шест минути. Но тук, на релсите, на петдесетина сантиметра от заплашително бучащите шестстотин волта, това постижение едва ли беше възможно.
— Дай фенерчето — рекох.
До следващия перон имаше някъде около четиристотин метра. Нашият човек имаше преднина от двеста. Добрата новина беше, че аз имах фенерче, а той нямаше. Поех напред. По-скоро подскачах, отколкото тичах. Грохотът зад гърба ми отново затихна. Влакът беше спрял на „Белмонт“. Минах покрай едър плъх, който прескочи релсите и изравни крачка с мен. Вече се потях обилно. Пред очите ми се появи жълта светлина. Спирка „Дайвърси“. Спрях на няколко крачки от перона и се ослушах. Тук релсите минаваха между по-високи сгради, които скриваха уличното осветление. Бяха тъмни вероятно защото в тях имаше предимно офиси. Не чух нищо. Никакво пъшкане, драскане или други доказателства за движение. После грохотът отново се появи. Много по-близо. Обърнах се назад точно навреме, за да видя ослепителната светлина на фаровете, изскочили иззад завоя. Експресът на „кафявата линия“ в 7:05 ч. се движеше по разписание.
Взех на спринт последните двайсет метра и се покатерих на перона. На него имаше десет души, които убиваха времето за чакане по различен начин. Една двойка се целуваше на скамейката в далечния край. Трима души имаха слушалки на главите си и почукваха в такт с вътрешните си ритми, затворили очи. Двама четяха „Трибюн“, а един — „Сън Таймс“. Някакъв тип чукаше с бясна скорост по клавиатурата на своето блекбъри. За момент спря, изхили се и отново започна да пише. Последният пътник беше жена, която си говореше сама, без да чака отговор. Сякаш се намираше на самотен остров. Никой от присъстващите не отговаряше на представата ми за отчаян убиец. На всичкото отгоре никой не обърна внимание на моя милост, появил се изневиделица от мрака на чикагската нощ с пистолет в едната ръка и фенерче в другата.
Трийсет секунди по-късно влакът прогърмя покрай перона, без да намалява скоростта си. След още двайсет секунди фигурата на Родригес изплува от мрака.
— Страхотно се забавлявах — изпъшка той.
— Трябваше да проверим.
Детективът бавно кимна.
— Ще повикам няколко униформени да поразпитат хората.
— Нямаше да му обърнат внимание, дори да беше изскочил по гол задник на перона — мрачно отвърнах аз.
Родригес сви рамене и се отдалечи с радиостанция в ръка. Аз започнах да се спускам към улицата. Той ме настигна на тротоара.
— Трябва да се върна до „Белмонт“ за обработка на тялото. Но някой трябва да стои при жертвата до появата на Никол и нейния екип. Ще свършиш ли тази работа?
— Разбира се.
— За десетина минути, не повече. Не я пипай, не й задавай въпроси. Просто стой при нея.
— Къде е тя?
— В патрулната кола в края на улицата. Вече я проверих, казва се Дженифър Коул. И още нещо, Кели…
— Да?
— Тя е на дванайсет.
— Страхотно.
— Ще бъдеш бавачка. Ако иска да говори, изслушай я.
Тръгнахме на север по Шефийлд авеню. Родригес се връщаше при стареца, наръган с нож в собствения му дом. А аз отивах при едно дете, нападнато в собствения му град. Не успях да определя чия задача е по-тежка.
19
Открих патрулната кола точно там, където трябваше да бъде. Дженифър седеше на задната седалка. Аз се настаних отпред. Помежду ни имаше преграда от плексиглас.
— Здрасти, Дженифър. Казвам се Майкъл.
Момичето беше завито с одеяло, под което се виждаше сребристочервена ученическа униформа. Опряло брадичка в коленете си, то гледаше през прозореца към колоните на железопътната естакада. Малко по-късно се раздвижи и отговори на поздрава.