— Здрасти.
Толкоз. Само здрасти.
— Не съм полицай — рекох. — Затова няма да отговаряш на купища въпроси.
Тя имаше червеникава коса и раздалечени зелени очи с лунички между тях. Синините бяха навсякъде — по шията, ръцете и брадичката. Бяха с жълто по краищата, причинени от силни мъжки пръсти. И мъжки юмруци.
— Защо си тук, след като не си ченге?
— Някога бях ченге. Сега съм частен детектив и от време на време помагам.
— Аха. Някакъв тип ме нападна.
— Знам, Дженифър.
— Това е добре.
Тя склони глава върху коленете си и въздъхна.
— В момента търсят родителите ми. Сигурно ще са много ядосани.
— На твое място не бих се тревожил за тях, Дженифър.
— Ти нищо не знаеш. Много ще са ядосани.
— Ти си на дванайсет, нали?
Момичето кимна.
— Прибирах се от училище.
— Но реши да се поразходиш?
— Мислех да взема влака до центъра и да разгледам магазина на „Епъл“.
— Много хубав магазин.
— Отворено е до девет. Точно затова ще бъдат ядосани.
— Няма.
— Не познаваш баща ми.
Спомних си за инструкциите на Родригес да не разговарям с момичето. Обърнах се да я погледна още веднъж и забравих за инструкциите.
— Разкажи ми какво се случи — рекох.
— Няма.
Мълчание. После Дженифър промълви:
— Той ме удари с топката.
— Какво топка?
— Баскетболна. Пресичах улицата, дето е препречена ей от онези неща там.
Пръстът й се насочи към двата големи контейнера за смет, боядисани в зелено. Те стояха между нас и илюзорната сигурност на „Белмонт“.
— Появи се изведнъж. Дриблираше с топката. Или нещо такова. Направо на платното.
Погледнах навън. До една от металните колони на железопътната естакада се виждаше червено-бяло-синя баскетболна топка на „АБА“.
— И ти тръгна след топката.
— Направих само една крачка.
— Всеки би я направил. Това е инстинкт и той го е знаел.
— Мислиш ли?
— Да, Дженифър.
— Беше зад мен и ме блъскаше. Имаше нож. После сложи ръка върху устата ми и ме повлече.
Забелязах няколко каменни стъпала в основите на „Белмонт Армс“, които свършваха пред отдавна разбита дървена врата. Предположих, че именно там е трябвало да бъде завлечена Дженифър Коул. В подземието на „Белмонт Армс“, където нападението щеше да се превърне в изнасилване, а може би нещо по-лошо.
— Как успя да се измъкнеш?
— Издрах го и го ухапах. Той изкрещя и ме пусна, а после избяга.
Гласът й прозвуча сухо, сякаш устата й беше пълна с прах. После ми показа зъбите си вероятно за да докаже, че може да хапе. А след това заплака. Тихо, неохотно. Сякаш се нуждаеше от разрешение. Изчаках. Нямах представа какво ще последва. Какво трябва да последва.
— Успя ли да го разгледаш?
— Не — тръсна глава тя. — Страшно съм глупава.
— Вината не е твоя, Дженифър.
Не знаех как другояче да успокоя момичето зад плексигласовата преграда. Тя беше доказателство, което чакаше да бъде обработено. Поредното разследване, което трябваше да бъде завършено. Пукотът на полицейската радиостанция даде нов старт на разговора.
— Мисля, че родителите ти са тук — рекох. — Ще ида да проверя. Но първо искам да ти задам още един въпрос. Синините на шията и ръцете ти. Не си ги получила днес, нали?
Дженифър сведе поглед към ръцете си и поклати глава.
— Кой ти го причини, Дженифър?
Тя сви рамене и подсмръкна.
— Татко. Понякога го хващат лудите.
— Колко луд става, Дженифър?
— Много, сър. Страшно много.
Залепих картичката си на плексигласовата преграда.
— Дженифър?
Тя вдигна глава.
— Виждаш ли този номер?
Тя кимна.
— Запомни го. Обади се, ако имаш проблем. Разбираш ли какво ти казвам?
Ново кимане.
— Запомни ли номера?
— Да.
— Повтори го.
Тя се подчини.
— Много добре. Помни този телефон и гледай да издържиш до утре. Тогава нещата ще се оправят.
Оставих момичето в позата, в която го заварих. Насочих се към главния вход на сградата. Никол току-що беше пристигнала.