Негодникът би могъл да реагира по два начина. Страх, последван от отричане. Или гняв, последван от отричане. Не бях особено изненадан, когато той изруга и посегна към реверите на палтото ми. Не улучи и се просна на паважа. Аз се наведох, сграбчих го с лявата ръка за гърлото и го изправих на крака. В следващия миг гърбът му залепна за страничната стена на сградата. Пръстите на дясната ми ръка разкопчаха кобура и измъкнаха пистолета. Мъжът усети натиска на студената стомана, очите му се разшириха от ужас. Подуших вонята на урина и побързах да направя крачка назад.
— Радвам се, че имам цялото ти внимание — рекох. — Ще бъда кратък и максимално ясен. Скоро ще те вкарат в една стая заедно с други хора — служители на „Социални грижи“, „Проблеми в семейството“, и други подобни. Те ще ти обяснят, че трябва да сдържаш гнева си към Дженифър, особено след тази психическа травма. Пет пари не давам дали ще ги послушаш, или не.
Леко затегнах хватката. Той задиша учестено. Очите му останаха заковани върху черното дуло на деветмилиметровия автоматик. С ъгълчето на окото си забелязах как част от хората, струпани зад полицейските ленти, извръщат глави насам. Преместих се с гръб към евентуалната публика.
— Чу ли какво ти казах? — изсъсках. — Не се опитвай да говориш, а само кимни.
Той кимна.
— От време на време ще се отбивам при Дженифър. Да видя как върви в училище и всичко останало. Да имаш нещо против?
Главата се поклати.
— Много добре. Ще те намеря в момента, в който чуя някакво оплакване от нея. Няма значение кога — утре, следващата седмица, следващия месец или след пет години. Ще те намеря и ще си поговорим като мъже. А след това ще си теглиш куршума. Трагично самоубийство. Така го правят в Чикаго. Ако не вярваш, че в този град стават и такива неща, помисли пак. А сега изчезвай и гледай да успокоиш дъщеря си!
Разхлабих хватката си. Мъжът рухна на земята и направи опит да прикрие подгизналите си панталони. Аз му обърнах гръб, мушнах се под полицейската лента и се насочих към местопрестъплението.
Повечето хора ще кажат една-две синини, голяма работа. И може би ще ме обвинят, че съм преиграл с грубостите, причинявайки повече зло, отколкото добро. Но те не знаят нищо за онова, с което се сблъсква едно ченге. Никога не са виждали десетгодишно момиченце, принудено от сводника си да се продава на ъгъла, а после съблечено голо и пребито с нагорещена закачалка. Нито пък завързано за радиатора единайсетгодишно момче, което майка му тъпче с кучешка храна — ей така, за забавление. Или пък тринайсетгодишно момиче, завързано за мръсен дюшек, върху което се изреждат куп мръсници. И което умира на път за болницата с разкъсани вътрешности. Повечето хора нямат представа за тези неща. Особено за онова, което възрастните могат да причинят на децата. И по тази причина повечето хора не преиграват с грубостите.
Пробих си път към спирката на метрото, преминах през въртящата се бариера и излязох на перона. На няколко крачки от мен стояха две млади момичета, които слушаха айпод и същевременно си бъбреха. Глупости, разбира се. Училището, момчетата, дрехите, момчетата, филмите и пак момчетата. Седнах на скамейката и се заслушах. Никога не бях предполагал колко приятно могат да звучат подобни глупости.
20
На следващата сутрин Дженифър беше голямата новина. Първа страница на „Чикаго Сън Таймс“. Така става, когато жертви на насилие са дванайсетгодишни деца, особено ако са и с бял цвят на кожата.
Там беше и Уилям Конлан. Три изречения някъде след петия абзац. Явно самотните старци нямат особено висок рейтинг.
Свих рамене и отпих от кафето си. До края на седмицата и двамата щяха да бъдат забравени, отнесени от вълната на нови престъпления, нови трупове и нови сензационни истории.
Малко след осем подкарах колата на юг по „Расин“. На „Фулъртън“ завих надясно и започнах да си пробивам път на запад към Хумболт Парк. Слънцето грееше ослепително. Все още не беше студено, но въздухът сякаш пареше. Което означаваше, че до вечерта ще завали сняг.
Паркирах на една пряка от жилището на Джон Гибънс, отворих багажника и извадих сак от мека кожа. Ако Гибънс е разследвал изнасилването на Илейн Ремингтън, в стаята му би трябвало да има работно досие. Може би хазяйката знаеше къде е. А може би не знаеше. Но и в двата случая то би трябвало да е някъде в къщата. Ето защо ми беше нужен сакът.
В него имаше два чифта гумени ръкавици, фенерче, въже и комплект инструменти. При предишното си посещение бях забелязал една картичка, забодена на дъската за съобщения в офиса на Мълбъри. Беше за час при лекар. Днес, в осем и половина сутринта. Надянах ръкавиците, дръпнах ципа на палтото и погледнах часовника си. Осем и четирийсет и пет. Време беше.