При втория контакт входната врата отстъпи много по-лесно. Двете ключалки изщракаха в рамките на минута. По стените играеха слънчеви лъчи, филтрирани от дърветата. Включих фенерчето, прекосих всекидневната и се насочих към нишата, където възрастната жена държеше документите си. Вратата към нея беше затворена. Протегнах ръка и я побутнах.
Мълбъри седеше на стария въртящ се стол зад бюрото. Беше облечена в синя рокля, украсена със зелена брошка. Косата й беше вдигната, на краката й се виждаха обувки с високи токове. Беше се облякла за визитата при доктора. Но вече никога нямаше да има нужда от доктор.
Взрях се в лицето й. Леко изцъклени очи, зинала уста. Под ноздрите й имаше кръв, по устните и брадичката — също. Побутнах тялото с върха на обувката си. Съвсем лекичко. Кръстосаните крака разкриваха леко посиняла бяла плът, обсипана с мрежа от венички. Това свидетелстваше, че хазяйката е мъртва от доста време насам.
Отдалечих се от трупа и огледах стаята с помощта на фенерчето. Кантонерката зееше отворена, а съдържанието беше разпиляно по пода. Не видях нищо, което заслужаваше да бъде докоснато или прибрано. Промъкнах се напред и отворих чекмеджетата на бюрото. Нищо. Отстъпих назад, усетих някакво присъствие и се обърнах. Две очи светеха в мрака. Озкар безшумно се покатери на раменете на хазяйката. Тялото на Мълбъри се раздвижи и котаракът скочи на пода. Едва сега забелязах следите от убождания. Бяха две, високо на ръката под рамото, леко подути. Насочих фенерчето към ръкава на роклята и открих съответните дупчици. Стандартната електрошокова палка „Тейзър“ отделя ток с напрежение петдесет хиляди волта на интервали от 5 секунди. Достатъчен да те събори на земята, но не и да те убие. Явно някой беше забравил да сподели това с Мълбъри. Изключих фенерчето и реших да хвърля едно око на горния етаж.
Стаята на Гибънс беше вляво. Но проскърцването на някаква дъска ме накара да се отклоня надясно. В дъното на коридора имаше още две врати. Бавно завъртях топката на по-близката и леко я побутнах. Вътре беше тъмно. Протегнах ръка и опипах пода. Студен. Вероятно баня. Направих една предпазлива крачка навътре. Не повече от двайсетина сантиметра. Чух тихо изщракване и нещо ме парна в лявото рамо. Почти веднага разбрах за какво става въпрос. После го усетих.
Първият шок свърши работата си, поваляйки ме на колене. Вторият ме улучи, докато се надигах. Усетих как гърдите ми се стягат и сърцето ми ускорява ритъма си. Третият ме повали по гръб с тежестта на цял фолксваген отгоре ми. Миг, преди да загубя съзнание, си помислих, че сърдечният удар е страхотен начин да си идеш от тоя свят.
21
Свестих се на пода. Осветлението продължаваше да е изключено, къщата тънеше в тишина. Долових далечно скърцане на скорости. Усетих лекия ветрец, който нахлуваше през отворения прозорец. Видях тънък слънчев лъч, отразен от голямото огледало. Надигнах се с цената на известни усилия и направих преглед на пораженията. Изгарянията със сигурност бяха налице. Рамото ме наболяваше от докосването на електрошоковата палка. Но бях жив все пак. Това ми даваше известно предимство пред трупа, който изстиваше на долния етаж. Наплисках лицето си на умивалника и направих малка разходка до прозореца.
Оттук се беше оттеглил моят човек. Вероятно спускайки се по покрива, за да скочи в задния двор. Нямах никаква представа защо ме беше оставил жив. Може би ме беше взел за покойник. Още по-добър беше въпросът какво бе търсил тук.
Спуснах се на долния етаж. Стенният часовник ме осведоми, че вече е късен следобед. Дълго време бях прекарал в безсъзнание. Заобиколих на пръсти половин дузина котки и се върнах във всекидневната. Мълбъри продължаваше да седи в нишата, все така мъртва. Озкар отново се плъзна покрай мен и скочи на бюрото. Хвърли на стопанката си един поглед, после започна да лиже кръвта от лицето й. Прецених, че е крайно време да се махам оттук.
Две преки по-надолу отбих пред магазин от веригата „Уайт Хен“, откъдето излязох с кутийка аспирин, бутилка вода и чаша кафе. След още две преки открих телефонна кабина, от която позвъних на полицията.
На път за дома се замислих за хазяйката с алчните очи. Дали сама не беше поканила смъртта в дома си? После измъкнах от джоба си листче с телефонен номер. Главата ме болеше, но поносимо. В края на този дълъг ден никой не ме чакаше у дома, за да ми приготви вечеря и да превърже раните ми. Това ме наведе на мисълта, че само едно питие може да помогне. Знаех къде да го търся.