22
Барът беше приятно затоплен. Най-вече благодарение на дървената ламперия и меката светлина. Пред огъня на камината, разпален с малко торф, седяха жена с палто на „Бърбъри“ и мъж с дебело късо палто. От другата страна старец с шапка на пазач отпи от халбата си, а приятелят му измъкна ирландски барабан от калъфа, който държеше в ръце. Към тях се присъедини и трети с акордеон. На коленете на този с бирата лежеше цигулка. Едната му ръка бавно я вдигна, в другата се появи лък. По всичко личеше, че предстои малък концерт.
— Какво ще обичате?
Акцентът беше от Западното крайбрежие, най-вероятно от Галуей. Лицето беше ирландско — остри черти, високо чело, кестенява къдрава коса, прилепнали уши. Очите бяха сини и пъргави.
— Гинес — рекох.
Облегнах се, за да се насладя на ритуала. Студената чаша беше опряна плътно в месинговия обков. Напълването беше перфектно. Жената спря кранчето в момента, в който течността зае две трети от чашата. Положи я на дървената поставка над помпата. Докато пяната спадаше, тя избърса един пепелник, прие поръчка за ирландска закуска и наточи една „Смитуикс“. После допълни чашата с гинес с два пръста лека и сладка пяна.
— Идеално — рекох аз.
— О, я зарежи тия празни приказки! — сряза ме тя.
Намигнах й и Меган ме дари с лека усмивка. Тя беше моя любимка и най-доброто, което предлагаше „Скритата детелина“. Не бях идвал тук близо година, но то беше без значение. Бирата гинес пак беше най-добрата в града. Джон Гибънс го знаеше и беше редовен посетител. Привлякох вниманието на Меган и я попитах за бившия си партньор.
— Тук беше, разбира се — отвърна тя. — В четвъртък вечерта. Седеше малко по-назад от мястото, на което си в момента.
Меган отпи глътка чай „Бари“. Правеше го много силен, с мляко и две бучки захар.
— Случайно да е бил в компанията на блондинка?
— Беше. Тя също редовно идва тук. Нищо особено, освен неприятности.
Извадих листчето с телефона на Илейн Ремингтън, който бях преписал от огледалото в спалнята си.
— Това още ли е номерът на бара?
— Да.
— На автомата?
Меган поклати глава и посочи апарата зад бара.
— Вече нямаме автомат. Напълно излишно е, след като всички имат мобилни телефони. Преди тук беше като телефонна централа, особено в петък вечер.
— Сигурно е така — кимнах. — Добре ли познаваше Джон?
— Колкото всеки клиент. Проблеми ли има?
— В неделя са го открили мъртъв на Флотския кей.
Меган сведе очи към течността в чашата си. После погледна към вратата. Обърнах се. Илейн Ремингтън беше застанала на прага.
— Това е тя, Майкъл.
— Сигурно си права.
Станах. Илейн ме пресрещна в средата на бара. Този път нямаше пистолет. Или поне не го беше насочила в мен.
— Беше време да се появиш.
— Очакваше ли ме?
— Почти всяка вечер идвам. Прецених, че рано или късно ще се появиш. Ще ме черпиш ли едно питие?
Меган чакаше на бара с бутилка „Джеймисън“ в ръка.
— Обичайното? — попита тя.
Илейн кимна, а Меган наля две чаши. Без лед. Клиентката ми гаврътна първата на екс. После се облегна на рамото ми. Сякаш ми беше студено.
— Всяка вечер пия по седем — обясни тя.
— Независимо дали имаш нужда от тях?
Тя поиска номер три, гаврътна номер две и се изкиска.
— Готин си — рече.
— Много говориш.
— И все пак си готин.
Някъде бях слушал този разговор. Между блондинка и детектив. Илейн запали цигара, издуха дима в лицето ми и продължи:
— Гибънс се държеше по-скоро като баща. Там е цялата работа. Искаш ли едно питие?
Отдръпнах се и продължих да я гледам как действа. По-точно лекото треперене на ръката, с която вдигаше и сваляше чашите. Не ми изглеждаше лесна работа.
— Защо го правиш?
Тя избърса устните си и попи влагата в крайчеца на едното си око.
— Защото ме поддържа във форма. Някои хора се наливат с кафе с мляко. Аз пък пия по седем питиета. А после си търся компания.
Барът утихна. Не съвсем, но изглеждаше така. Огледах я и се замислих. Въпреки волята си усетих възбуда. Някои жени са си такива. Най-вече с мъжете. Безумният разговор продължи.