— Здравейте, аз съм Даян Линдзи.
Стиснаха си ръцете. Някак спокойно, сякаш бяха очаквали тази среща. После седнаха. Журналистката се обърна към мен, но не изпускаше от очи и Илейн.
— Нов клиент, Майкъл?
— Нещо такова.
— Вие не сте ли от телевизията? — попита Илейн.
Даян смъкна тънките си кожени ръкавици и се облегна назад. Огледа клиентката ми така, както човек оглежда чаша топло мляко в горещ летен ден. Проговори едва след като приключи с огледа.
— Да, от телевизията съм. А вие как се казвате?
— Илейн Ремингтън.
— Приятно ми е, Илейн.
Палецът на Даян се стрелна в моя посока.
— За какво ви е този човек, ако позволите подобен въпрос?
— Позволявам. Преди години, още почти дете, бях изнасилена. Мистър Кели ми помага да открия извършителя.
— А защо, ако позволите да попитам?
— За да го погледна в очите, да му покажа белезите по тялото си, да му докажа, че все още съм жива.
Илейн отпи глътка вода и добави:
— Разбира се, после ще отправя една кратка молитва към Бога, ще извадя пистолета и ще му пръсна черепа. За него това ще бъде Денят на Страшния съд. Амин.
Разсмя се толкова силно, че от носа й излетя вода и почти я задави. Стрелнах с очи Даян, която само сви рамене.
— Шегувам се, разбира се — добави клиентката ми. — Аз съм баптистка по рождение и много си падам по неща като справедливото възмездие. Вие имате ли религиозно възпитание, мис Линдзи?
— Не такова, което бихте забелязали.
— Е, моето е по-дълбоко. На сестрите ми също. И до ден-днешен сме много близки благодарение на религията.
— Сигурно е така — кимна Даян. — Но нека ви попитам нещо друго, Илейн. Помните ли всички подробности на нападението?
— Част от тях. Защо?
— Защото е странно. След толкова години изведнъж се появявате на сцената, за да потърсите злодея. И дори намирате герой, който е готов да ви помогне.
Даян се наведе напред, Илейн стори същото.
— Имам чувството, че говорите пълни глупости, Илейн. Ако разбирате какво имам предвид.
Даян се усмихна. Илейн също, после смъкна блузата от рамото си. Съвсем малко, но достатъчно, за да покаже ръба на белега — все така пурпурно гневен.
— Схващам, Даян. Само дето тези неща не се предлагат в наръчника „Да се престорим, че ни го е начукал някой перверзник от класа“.
Даян стисна устни и се облегна. След което все пак успя да отпие глътка от халбата си.
— Съжалявам. Понякога репортерите са длъжни да направят своите проверки.
— Няма проблем, мис Линдзи.
Докоснаха чашите си, после Илейн се изправи, последвана от Даян.
— Всъщност някой ден трябва да ми разкажете цялата история — подхвърли тя. — Зрителите със сигурност ще я харесат.
Илейн намъкна палтото, намести слушалките на главата си и натисна бутона на айпода в джоба си.
— Може би — рече тя. — Нека видим как ще се подредят нещата. Ето ви телефон за връзка.
Надраска няколко цифри на лист хартия, после стори същото и на още един — за мен.
— Не ме забравяй, мистър Кели.
— Няма — обещах аз.
Клиентката ми протегна ръце и ме прегърна. Стана ми неудобно, но прегръдката беше съвсем кратка. В следващия миг вече я нямаше. Даян вдигна пръст.
— Искам още няколко секунди с нея — обяви тя и излезе на снега след Илейн Ремингтън.
23
Отпих една глътка и извърнах поглед към бялата пелена зад прозореца. Даян Линдзи стоеше на ъгъла на „Холстед“ и „Дайвърси“, обърнала гръб на силния вятър, който връхлиташе откъм езерото. Сгушила се в яката си, Илейн пристъпваше от крак на крак. Даян се приведе към нея и каза нещо. Разстоянието между лицата им сякаш се изпълни с енергия. Илейн се отдръпна и прехвърли тежестта си на токчетата. Изглеждаше сигурна и стабилна. Мълчеше и слушаше. Какво ли си говорят толкова време, запитах се аз. Гледан отстрани, разговорът вървеше доста трудно.
Десет минути по-късно Даян се върна в бара. Аз се бях преместил в едно сепаре в дъното и унищожавах наденицата с картофено пюре в чинията пред себе си. Тефтерчето и писалката лежаха на масата до мен. Част от него бе запълнена с мъдри нередактирани мисли.