— Какво има в тефтерчето? — попита тя.
Завъртях го, давайки й възможност да прочете драсканиците ми.
— Просто се опитвам да изчисля колко души ме наеха през последните два дни и за какво. Доколкото мога да смятам, имам най-малко двама нови клиенти.
— Единият от които е мъртъв.
— Точно така. А другият си ти.
— И аз съм в тефтерчето, така ли?
Тя го придърпа по-близо до себе си, но аз си го изтеглих обратно. Лакираните й тъмночервени нокти издраскаха хартията. Тих, но някак груб звук.
— Купи си свое — рекох. — Как се развиха нещата с Илейн?
— Не беше зле — сви рамене Даян. — Мога да направя едно-две неща с историята й. Но исках да я информирам за избора, с който разполага. И да размисли.
Меган постави чаша с горещо уиски пред водещата. Дори през масата подуших аромата на „Джеймисън“ с карамфил. Подходяща напитка за една студена вечер.
— Какво мислиш за нея?
— Имаш предвид клиентката си?
Кимнах.
— Има известна логика.
— Така ли мислиш?
— Да.
— Защо проявяваш такъв интерес към нея?
— А защо не? Понякога ги хващам неподготвени. И без да искат, изплюват истината.
— И сега ли стана така?
— Била е изнасилена.
— Вярно. И го възприема, сякаш е станало вчера.
— Това може да бъде опасно.
— Знам — кимнах. — Гибънс работеше по нейния случай, когато го убиха.
— А как стана така, че ти наследи клиентите му?
Помръднах рамене. Сантиметър нагоре, сантиметър надолу. Даян изчака известно време, после смени темата.
— Чух, че са те викали на разговор в окръжната прокуратура.
— Чула си?
— Да.
Даян погледна часовника си.
— Чух още, че вече не си заподозрян.
— Този факт май убива голямата ти новина, а?
— Ти ми кажи.
— Убийството е налице — рекох. — Плюс едно старо изнасилване, което трябва да се разследва. Може би ще ти е забавно, ако се навърташ наоколо.
— Това ли е всичко, с което разполагаш?
— Че какво друго?
— Малко преди да си тръгна от редакцията, на полицейската честота имаше обаждане. В къщата на Гибънс бяха открили труп на жена.
— И?
— Завъртях един телефон. Оказа се хазяйката му. Казва се Една Мълбъри.
Даян отпи глътка уиски, придърпа палтото около тялото си и погледна през прозореца. Снегът вече плътно покриваше Холстед стрийт.
— Не е лесно, когато усетиш полъха на смъртта.
— Преди два дни разговарях с нея, Кели.
— А пък аз преди един.
— Не беше особено общителна.
— Знам.
Не бях сигурен дали играя покер, или утешавам приятелка. Реших, че първото е по-разумно. Поне до следващото раздаване.
— Откровен ли си с мен, Кели?
— Може би. А ти?
— Малко съм разтърсена.
— Вика му се смърт. Мен лично ме блъска в гърба и целият ме вледенява.
— Справяш ли се?
— За съжаление, да. От мен да знаеш, че е по-добре да ти прилошее. Така отново се чувстваш човешко същество.
Даян отмести чашата и започна да си слага ръкавиците.
— Наблизо ли живееш, Кели?
— На около километър и половина.
— Топло ли е при теб?
— Трябва да проверим.
— В такъв случай да вървим.
Напуснахме „Детелината“ с нещо, което приличаше на зараждаща се връзка. В краткосрочен план имах съвсем конкретни намерения. И не толкова конкретни в дългосрочен.
24
Заспах с жена до себе си, но се събудих сам. Телефонът иззвъня и аз вдигнах слушалката. Очаквах Даян Линдзи да ми обясни защо е така, но насреща прозвуча друг глас.
— Намирам се на двайсет минути от дома ти. Какво ще кажеш, ако се отбия да си побъбрим?
Гласът му прозвуча глухо. Напомни ми стара полутъмна каубойска кръчма, в която посетителите пушат пред чаша евтино питие, гледат пред себе си и си спомнят миналото. Казано иначе, не прозвуча добре. Особено пък в девет сутринта.
— Добро утро и на теб, полицай Мастърс.
— Хммм. Имаш ли кафе?
— На „Кларк“ и „Белмонт“ има един „Дънкин Донътс“. Отбий се там и вземи две кафета. Моето да бъде по бостънски.
Детективът затвори, преди да добавя, че по „бостънски“ означава със сметана и захар. Може пък и да знаеше.