Хазяйката не си беше направила труда да остави бележка или обяснителна записка. В пакета имаше само едно старо полицейско досие, нищо повече. По онова време ги наричаха „улични“ досиета. Запазена марка на чикагските ченгета. Те съдържаха копия на всички документи от официалното следствие, плюс няколко неща, които не биваше да станат достояние на защитата.
Попаднал си на отпечатък, който не се връзва с нищо? Отваряй уличното досие.
Кръвен тест, който не искаш да стигне до съда? Прехвърли го в същата папка.
Свидетел, който ще ти обърка разследването? Погребваш го в уличното досие.
Основното му предимство се появява, когато нещата стигнат до съд. Естествено, то е незаконно и неморално. Заради него невинни хора попадат в затвора. Но какво толкова? В големия град се случват и такива неща.
Това пред мен съдържаше десет страници материали. Всичките на розова хартия като за втори екземпляр. Без съмнение написани на някоя „Силектрик“, каквито видях в управлението. Името на Илейн Ремингтън беше на първа страница. Доклад от мястото на инцидента, изготвен лично от патрулен полицай Джон Гибънс. Останалите документи не бяха толкова интересни. Доклад от медицинския екип, който беше оказал първа помощ на Илейн. Подобен доклад от спешното отделение на болницата, подробности за инцидента от още един полицай, заверени с подписа на Дейв Белмонт, пряк началник на Гибънс.
Прелистих на последната страница, зелена на цвят. Тя беше дело на прокуратурата. И напълно рутинна: „Неизвестен мъж напада бяла жена. Липсват стабилни улики. Прокуратурата ще наблюдава хода на разследването.“ Подпис на Бенет Дейвис, заместник окръжен прокурор.
За Бенет 1997-а бе третата година на тази длъжност и той вече беше звезда. Името на Илейн Ремингтън със сигурност не му говореше нищо, но аз си отбелязах да проверя.
Върнах се на първа страница и започнах да чета. Редом с папката лежеше разтворен бележник, в който записах всичко по-интересно, подредих го и се опитах да открия връзката между отделните събития. Освен Дейвис в бележника влязоха още четири имена. Хора, с които трябваше да поговоря. Вдигнах слушалката и започнах да набирам.
Час и половина по-късно знаех доста повече, но разбирах по-малко. Първото ми обаждане беше до приятел, който работеше в администрацията на щата Илинойс. Срещу десет долара всеки можеше да получи копие от шофьорската книжка на когото пожелае. А в нея, между другите данни, фигурираше и домашният адрес на притежателя. По принцип тази процедура се извършва по пощата и отнема две седмици. Но моят приятел свърши работата директно по телефона.
Първото име, което получих, беше на Дейв Белмонт, бившия шеф на Гибънс. През 2004-а той не бе подновил срока на шофьорската си книжка, тъй като беше починал от масиран инфаркт. Това ми се стори логично.
Следващите имена бяха на Джо Джефрис и Каръл Глийсън. Джефрис е фелдшерът, оказал първа помощ на Илейн на мястото на инцидента, а Глийсън — медицинска сестра в спешното отделение. Според Отдела за моторните превозни средства и двамата бяха напуснали щата. Джефрис бе отишъл в Калифорния, а Глийсън — в Аризона.
Влязох в интернет и вкарах имената им в Гугъл. Нищо. Опитах още няколко търсачки, но със същия резултат. След което се гмурнах в базата данни на „Нексис“, в която се съхраняват вестникарски изрезки.
В един брой на „Сан Франциско Кроникъл“ от 2003 г. открих материал от двеста думи за местен жител на име Джо Джефрис, който спечелил състезание по риболов. Но на снимката под него се виждаше десетгодишно момче, което държи риба, по-голяма от него. Очевидно не беше моят човек. Пред 2004 г. някоя си Каръл Глийсън излапала тринайсет хотдога за три минути, спечелвайки голямата награда на първомайския панаир в Тусон. Би могло да бъде и моето момиче. Кликнах на биографичните данни, но само за да открия, че тази Каръл бе домакиня и цял живот бе живяла в пустинята. Кралицата на хотдога трябваше да бъде задраскана.
После се прехвърлих на страницата с некролозите, на която рано или късно попада всеки от нас. Търсенето на некролога на Джефрис ми отне близо час. Той беше починал през 2000 г. в хотелската си стая недалеч от Фишърманс Уорф. Според вестника при съмнителни обстоятелства. Разпечатах информацията и насочих вниманието си към Глийсън. Тя ми отне доста повече време, но все пак я открих. Два реда в „Аризона Рипъблик“. Пенсионирана медицинска сестра, родена в Чикаго. Четирийсет и три годишна. Застреляна при обир в дома й през 2002 г. Имаше и снимка — усмихната жена на средна възраст, готова да влезе в операционната. Вестникът добавяше, че е оставила съпруг и четири деца, на които много ще липсва. Край на трагедията. Да вървим по-нататък.