В списъка ми остана едно-единствено име — Тони Салвучи. Разследващ полицай, който се бе занимавал с неизвестния нападател по случая на Гибънс. Издирването му беше лесно, защото беше останал на работа в полицията. Бе стигнал до лейтенант, преди да го застрелят. През 2004-та, с два куршума в главата. На затънтена уличка в Саут Сайд. Познавам този район. Не е много приятно място за умиране. Не че знам друго, което да е приятно за споменатия акт.
Издирих телефона на отдел „Убийства“ във Финикс и се обадих в пустинята. Обясних на жената, която вдигна, че разполагам с информация за стар случай на убийство. Продиктувах й името на Каръл Глийсън и чаках десет минути със слушалка до ухото.
— Полицай Ренълдс — прозвуча мъжки глас. — С какво мога да ви помогна?
Стар и уморен глас. Ченге без семейство и без приятели. Изстискан до дупка, а после захвърлен. Иначе казано, нещастно ченге. Точно каквото ми трябваше.
— Майкъл Кели, частен детектив от Чикаго — представих се аз.
— Всички тук се радваме за теб, Кели. Казвай какво има.
— Трябва ми информация за едно старо убийство. Името на жертвата е Каръл Глийсън.
На Ренълдс изобщо не му мигна окото.
— Доставиха ни едни нови телефони, Кели. Страшна работа. Отне ми цяла седмица да се науча да работя с проклетите машинки. Както и да е. Та тези телефони вървят в комплект с големи екрани. На тях се изписва с кого разговарям. Вероятно за тъпаци като мен, които забравят. Освен това ми казват кой чака на другата линия и защо иска да говори с мен. Ще ти прочета какво пише на екрана пред мен: „Кели, Майкъл. Твърди, че разполага с информация за убийството на Каръл Глийсън.“ Ключовата фраза тук е „разполага с информация“, а не „търси информация“. Ако беше обратното, изобщо нямаше да вдигна слушалката. Затова казвай какво точно мога да направя за теб.
— Моля за извинение, колега. Вероятно става въпрос за грешка на компютъра.
— Майната му на компютъра.
— Точно така — рекох. — Виж, ако ми отделиш десетина минути…
— Разполагаш с половината.
— Помниш ли този случай?
— Работих на местопрестъплението. Беше преди четири-пет години. Един изстрел в гърдите. Извършителят не бе открит. Да ти призная, нещата бяха малко странни.
— В какъв смисъл странни?
— Ами… В съобщението за печата го обявихме грабеж, завършил с убийство. Знаеш формулировката. Но за мен нещата стояха другояче.
— Как?
— Знаеш как, Кели. Имаш ли нещо против да ми кажеш защо се интересуваш от този случай? Искам да кажа, преди да се задълбочим.
Обясних му коя е Каръл Глийсън. В друго време, в друг живот.
— Била е член на екипа, лекувал жертвата на сексуално посегателство?
— Да.
— И името й фигурира в следствените доклади?
— Да.
— Все още не виждам връзката.
— Не съм сигурен, че има такава.
— Но искаш да си сигурен?
— Нещо подобно.
Настъпи пауза. Продължителна пауза. После Ренълдс взе решение.
— На пръв поглед изглеждаше взлом. Разбита входна врата, следи от борба във всекидневната. Но работата е там, че нищо не липсваше. На горния етаж открихме бижута и пари. Недокоснати.
— Изнасилване?
— Не.
В слушалката се разнесе някакъв шум. Ренълдс търсеше делото.
— Снимките от аутопсията — обади се след известно време той. — Информацията за тях така и не стигна до пресата. Преди да бъде застреляна, Глийсън е била завързана за стол. И е правила опити да се освободи. Имала е сериозни наранявания по ръцете и китките.
— Звучи ми като екзекуция.
— Точно така. А сега името й изскача от някакво старо следствено дело. Мисля си, че може би това е връзката. Може би тогава си е подписала присъдата.
— Май гоним едни и същи призраци — подхвърлих аз.
— Възможно е. Виж, Кели. Дай да си разменим досиетата, а? Ти получаваш достъп до докладите за убийството на Каръл, а аз хвърлям едно око на твоето улично досие. Така ще проверим дали има съвпадения.