Приех. Ренълдс обеща да снима делото на Глийсън и да ми го изпрати по „Федерал Експрес“.
— Като знам как стават нещата тук, ще отнеме около седмица — предупреди ме той.
— Ще имаш моите фотокопия до края на седмицата — обещах аз.
— Разбрахме се, Кели. Обади се, ако откриеш нещо. Прекъснах линията, изрисувах кръгче около името на Каръл Глийсън и набрах мобилния на Мастърс.
— Да.
— Пак съм аз. Кели.
— Знаех си.
— Как беше в моргата?
— Забавно. Хазяйката на Гибънс ти изпраща поздрави.
— Причини за смъртта?
— Не ти влиза в работата.
Замълчах и изчаках. Понякога това е напълно достатъчно.
— Масивен електрошок — обяви Мастърс.
— Случайност?
— Не, използван е „Тейзър“. Според съдебния лекар с допълнителен, двойно по-мощен волтаж. Най-малко сто хиляди волта. Сърцето й се е пръснало.
Преглътнах и притиснах китката си с пръст. Пулсът ми беше нормален. Въпреки стоте хиляди волта.
— Там ли си, Кели?
— Познаваш ли полицай на име Тони Салвучи?
Детективът отговори с променен глас. Доста по-нервен.
— Познавах го. Преди две години загина по време на улична престрелка. Защо питаш?
— Има връзка с изнасилването на Ремингтън.
В слушалката настъпи тишина, нарушавана от приглушения грохот на трафика. После изсвири клаксон на камион.
— По-точно?
— Той е приел доклада на Гибънс и е обработил материалите.
— Откъде изрови името му?
Очаквах този въпрос и просто го прескочих.
— Виж какво, Мастърс. Не знам къде е връзката, което не означава, че я няма. Искам да хвърля едно око на разследването за смъртта на Салвучи.
— Убийство на полицай? Няма да стане.
Бях предвидил това и бях подготвил резервна молба.
— А какво ще кажеш за досието по случая „Ремингтън“? Всичко, с което разполагаш.
— Какво знаеш за студените досиета? — попита Мастърс.
— Само каквото споделя блондинката от Си Би Ес.
В слушалката прозвуча недоволно подсвиркване, но Мастърс не затвори.
— Вече имаме отдел „Студени досиета“, който се занимава със старите престъпления. Работят с ДНК и всичко останало, за което можеш да се сетиш.
— Май си впечатлен, а?
— Кой знае. Гледал ли си Бил Къртис по телевизия „А & Е“?
— Онзи с мощния глас?
— Местно момче, от Чикаго. Приближен на кмета. Той води едно шоу, но не такова като на блондинката. Занимава се с истински случаи.
— Студени досиета, нали?
— Гледаш ли го?
— Само веднъж, случайно — отвърнах.
— Показва всичко от старите следствия, включително работата на съдебните лекари.
— Нещо като „От местопрестъплението“, ама на живо, а?
— Аха. Но както и да е. Къртис натиска кмета, обяснявайки му как ченгетата в другите щати разчистват неразрешените случаи, а нашите в Чикаго нехаят. В резултат се сдобихме с отдел „Студени досиета“, който съхранява целия архив.
— Значи към тях да се обърна за досието „Ремингтън“?
— Не си прави този труд. Днес сутринта проверих номера му в техния архив. Не е там.
— А трябва ли да е там?
— Със сигурност. Ако не цялото досие, то поне части от него. Което поражда въпроса как така ти вадиш имена от следствено дело, което според чикагската полиция изобщо не съществува?
Знаех, че Мастърс има желание да помогне. Знаех също, че трябва да имам някого на своя страна.
— Разполагам с уличното досие по случая — рекох.
— Което си взел от къщата на хазяйката — моментално ме засече той.
— Не, Мълбъри ми го изпрати по куриер. Пристигна тази сутрин, малко преди теб. Мога да ти покажа разписката.
— Можеш, но въпреки това си бил в къщата.
Запитах се какво всъщност знае. Опитни ченгета като Мастърс често се опират на предчувствието си.
— Добре де, бях там. Само влязох, без да пипам нищо.
Мълчание.
— Искаш ли да видиш досието? — попитах.
Пак мълчание. После:
— Знаеш ли къде е „Мистър Биф“ в Ривър Норт?
Не познавах човек, заслужаващ вниманието ми, който да не знае къде е „Вкусният бифтек“ на Орлиънс стрийт.