Но тази вечер колата нещо се повреди и стори точно обратното: направи ляв вместо десен завой и започна да ме отдалечава от дома на Ани към някакво ново и доста неясно бъдеще. Даян отвори входната врата още преди да изкача стъпалата. Не попита как е преминал денят ми, не прояви желание да говорим за предишната нощ или за утрешния ден. Просто наля по едно питие и помълча заедно с мен. Понякога това е достатъчно. После си легнахме. Аз заспах още преди главата ми да докосне възглавницата.
28
Ривър Норт в Чикаго е аналог на Сохо на Източното крайбрежие и Венис Бийч на Западното. Не е кой знае какъв отговор, но какво пък толкова. Това все пак е Средният запад.
Преди двайсет години районът бил задръстен от порутени хотели и складове. Днес складовете са превърнати в картинни галерии, а евтините хотели в жилищни сгради с апартаменти от над един милион долара. Тротоарите са широки и чисти, по тях се движат рекламни агенти в костюми на „Тед Бейкър“ и кожени куфарчета в ръце. Жените са приятна гледка. Млади, някъде между двайсет и трийсет, те носят джинси с ниска талия и сребърни обеци по голите пъпове. С мобилни телефони до ухото, те се тълпят в модерните заведения от вида на „Мартини Ранч“ и чакат да бъдат забелязани от някой инвестиционен банкер, който ще им предложи мезонет в Уинетка, няколко дечурлига и неограничена сметка в кънтри клуб „Норт Шор“. Ако това не се случи, жените от Ривър Норт се напиват и започват да танцуват по масите в заведения като „Грозна като смъртта“, търсейки други забавления. Които понякога им предлагат мъже като мен.
В сърцето на Ривър Норт се гуши скромно заведение от червени тухли и голяма стъклена витрина в бяла дограма. Над входа му свети гола крушка, под която с черни букви е изписано името „Мистър Биф“. За неопитното око то изглежда почти като заведение за сандвичи, но вътре е съвсем различно. Коренно различно състояние на духа.
Вляво е барът, зад който трима-четирима бармани си крещят на различни езици. В противоположния край са клиентите — различни типове мъже от Средния запад.
Тип №1: голямо шкембе, увиснало над протрит кожен колан, джинси „Ранглър“, ботуши „Ред Уинг“, голяма връзка ключове, закачена отстрани на колана.
Тип №2: голямо шкембе, увиснало над колан от изкуствена кожа, евтин костюм от „Менс Уеърхаус“, напукани обувки „Флоршайм“ и мобилен телефон в калъфче на колана.
Тип №3: голямо шкембе, увиснало над колан за пари, копринен панталон „Томи Бахама“, сандали „Коул Хаан“ и програма за конни надбягвания в джоба на сакото.
И така нататък.
Различните типове мъже от Средния запад са тук всеки ден, подредени на опашка покрай стената. Тя е украсена с фотографии на известни личности като Лено, Летърман и Синатра. Но мъжете от Средния запад не обръщат внимание на познатите лица, които ги гледат от стената. Те са тук, за да отдадат почит на истинската звезда на шоуто: негово величество Бифтека.
Месото се реже на тънки ивици от специалния шиш, след което се увива в мека италианска питка. По желание на клиента се добавя лютив или сладък сос, увива се в бяла хартия и се плъзга по тезгяха. А лютивият или сладкият сос се приготвя, разбира се, от чушки.
Докато чакате, получавате безплатно възможно най-пиперливите коментари на сексуална тема. Те ви се предлагат от редовните клиенти, чиято средна възраст е някъде около 107 години. Подредени на високите столчета край витрината като публика от галерията в театър, те по цял ден не мърдат оттам. Всеки ден. Пият кафе и говорят за секса, който не са практикували от времето, когато Христос е бил най-обикновен дърводелец. Иначе са симпатични, живописни. Много перуки, много вериги по вратовете, постоянно опипване на гениталиите. Но има и по-лоши неща, когато си на 107. Например да си мъртъв.
Появих се в „Мистър Биф“ с десет минути закъснение. Поръчах си сандвич със сладък сос, а после се насочих към Мастърс, който седеше в ъгъла под голям плакат на филма „Глутница кучета“. От устата му стърчеше клечка за зъби, пред него имаше чиния с пържени картофки и бутилка кока-кола.
— Извинявай, че закъснях — рекох.
Мастърс ме стрелна с поглед и изсумтя.
— Когато идвам тук, неизбежно си задавам въпроса защо изобщо се храня на други места. Задръж за малко, отивам да си взема още един сандвич.