Вини беше от старата школа. Всъщност какво друго можеше да бъде на тази възраст? В края на седемдесетте беше овладял уличната търговия с наркотици и оръжие. В началото бе продавал на чикагските гангстери, а по-късно — на латиноамериканските наркобарони. В днешно време тези групировки май си разменяха господството всяка седмица. Вини все още имаше дял в бизнеса, но не поглеждаше назад. Фамилията постепенно се измести в центъра на града, прониквайки в бизнес средите на Чикаго. Нейни представители имаха влияние на стоковата борса, станаха инвестиционни банкери, влязоха в бордовете на различни кредитни институции. Милиони свежо изпрани долари се влагаха в недвижими имоти, молове и търговски центрове. Естествено, Вини не предприемаше нищо, без да сложи някой и друг политик в джоба си. Финансираше техните кампании срещу съответните облаги за фамилията.
Напоследък старецът рядко се появяваше на публични места. Гледах от предната седалка на колата си как допушва цигарата и хвърля фаса на земята. Пуделът вдигна крак и го препика. Вини ритна кучето, извади от задния си джоб нещо като програма за конни надбягвания и потъна в четене. Аз слязох от колата и тръгнах към него. Видях как Джоуи Палермо слиза от голям Линкълн, спрял малко по-надолу на улицата. Видях и още две коли. Зад затъмнените им стъкла седяха въоръжени мъже и внимателно наблюдаваха развоя на събитията. Вероятно бяха отегчени, което нямаше да им попречи да ми видят сметката.
Палермо влезе в парка преди мен и се настани на съседната пейка. Вместо кучешка каишка в ръката си държеше картонена чаша на „Старбъкс“. Докато минавах покрай него, той измъкна едно каноли от книжна кесия, без да ми обръща внимание.
— Ти ли си Кели? — попита Вини, без да вдига очи от програмата.
— Аз съм.
— Сядай.
Ръката му посочи пейката и аз седнах.
— Обичаш ли кучетата?
— Да.
— Преди два месеца започнах да захранвам тая гад с отрова за мишки. Но я го погледни, мръсника? Никога не е изглеждал по-добре.
Кракът му се стрелна напред да изрита пудела, но не улучи.
— Разбирам, ако беше ловджийско куче. Водиш го на полето, отстрелваш някоя и друга патица. Това мога да го понеса. Но не и тоя грозник. Ама какво да направя, след като жена ми е влюбена в него?
— Сменяш жената — рекох.
— Виж, това е идея.
Старецът сгъна програмата и ми протегна ръка. Костелива, с изпъкнали вени и отпусната кожа. Ръкостискане на възрастен човек, който няма нито време, нито желание да впечатлява света. Включително моя милост.
— Джоуи ми каза, че си много печен.
Свих рамене. Вини си наля кафе от термоса, който стоеше изправен между краката му.
— Искаш ли?
— Не, благодаря.
— Ако искаш, Джоуи носи още чаши.
— Добре съм и така.
Той отпи една глътка и млясна два-три пъти, за да задържи по-дълго вкуса на кафето в устата си.
— Проклето кафе. Можеш ли да го помиришеш?
Кимнах. Кафето изглеждаше ароматно и силно.
— Нищо не усещам. Нито аромат, нито вкус. Това е заради проклетите отрови, с които ме тъпчат. Химиотерапия, дрън-дрън. Някога да си се подлагал на подобна гадост?
Поклатих глава. Кривият пръст на Вини се насочи към мен.
— След четирийсет години си намери една хубава тоалетна и си тегли куршума. Направи си тази услуга.
Вини се приведе към мен. В порива на лекия ветрец се усети миризмата на разложение.
— По цял ден стоя в тоалетната, а онези тъпаци висят отпред, опитвайки се да разберат дали все още дишам. Ама аз съм си добре. Стоя там два-три часа и си попълвам фишовете за надбягванията. Единственото място, където се чувствам спокоен. Не е лошо за човек, който е решил да глътне куршума.
Опитвах се да разбера дали трябва да благодаря на Вини за безплатния съвет, но старецът не млъкваше.
— Днес няма да умреш, Кели. Не ми казвай, че подобна мисъл изобщо не ти е минавала през ума. Всеки, който се среща с мен, допуска подобна развръзка. Но ти ще се прибереш у дома и ще продължиш да живееш. Ще чукаш жена си, приятелката си или която там ти е подръка.