— Може би защото сте жена и съдия — предположих аз. — Но най-вероятно има и нещо повече.
— Има. Никол каза, че сте частен детектив, бивш полицай.
Кимнах.
— Следователно трябва да знаете какво значи изнасилване.
— Знам, че никак не обичах да работя по такива случаи.
— Случайно да сте посещавали някоя жертва на изнасилване година след нападението?
Поклатих глава.
— А да сте си представяли диапазона на подобно престъпление?
— От жена, която заварва непознат в дома си, до малкото момиченце, което очаква вуйчо му да почука на вратата.
— Именно — кимна Рейчъл. — Сексуалното насилие се проявява под изключително разнообразни форми, но ние го възприемаме по един и същи начин. С един и същи мотив и едно и също въздействие върху жертвата.
— А вие искате да го промените?
— Изнасилването е комплексно престъпление и изисква много повече внимание към нюансите, мистър Кели. Не толкова от следователска гледна точка, колкото от гледна точка на превенцията и отношението към оцелелите жертви. Крайно време е да започнем да говорим за това.
Изкачихме останалата част от стълбите в мълчание и влязохме в Голямата бална зала на „Дрейк“. В дъното забелязах сред гостите Никол. Придружаваше я Винс, Модерното ченге. Изглеждаха преуспели, щастливи и жадни за нещо повече.
— Радвам се, че се запознахме — каза Рейчъл. — Описанието на вашата приятелка Никол се оказа доста точно.
— В смисъл?
— Тя каза, че възприемате нещата по различен начин.
— Като мъж?
— Не, като човек. Когато става въпрос за сексуално насилие и неандерталско мислене, жените не отстъпват първото място, повярвайте ми.
— Наистина ли?
— Синдромът „тя си го е търсила“, който се подхранва от поколения жени — поясни Рейчъл. — Прехвърлят го помежду си, но същевременно си мислят: „Ето докъде мога да стигна, ако е рекъл Господ.“ Не ме карайте да се задълбочавам на тази тема, защото ми предстои да изнеса беседа. Беше ми приятно, че се запознахме.
В следващия миг изчезна, потънала в кикота на тълпа жени, които искаха да привлекат вниманието й. Аз взех чаша уиски от бара и се насочих към Никол.
— Какво мислиш за нашата председателка?
Даян Линдзи се появи от лявата ми страна, притисна се в мен и сложи ръка на рамото ми. Ако Рейчъл Суенсън изглеждаше добре (а тя наистина изглеждаше добре), то Даян беше направо ослепителна. Беше облечена в кремава рокля от полупрозрачна коприна, която не прикриваше почти нищо. Под нея ясно се открояваше тялото й — живо и стегнато. Харесах начина, по който говори и се докосва до мен, сякаш бяхме сами в огромната зала. Или единствените, които имаха значение. Най-много ми хареса ароматът, който се излъчваше от нея.
— Тя е съдия, така ли? — рекох.
— Да. И изглежда доста добре.
— Щом казваш.
— И ти можеш да го кажеш, Кели. Не е грях. Между другото, изглеждаш страхотно в смокинг.
— Благодаря. Работила ли си някога с тази група?
— Ти си близък с Никол Андрюс, нали?
— Да.
— Не ти ли е споменавала за проекта ми?
Започнахме да си пробиваме път през навалицата.
— Какъв проект?
— Интервюирам жертви на сексуално насилие от името на Асоциацията. Документирам техните разкази. Само аз, жертвата и камерата.
— Кой може да гледа тези интервюта?
— Само жертвата и изрично посочени от нея хора. Понякога това се превръща в един особен катарзис. Те искат да се освободят от кошмара, да го споделят с някого.
— Казваш „понякога“. А в останалите случаи?
— В останалите случаи искат да ги гледат други жени. Да видят и чуят случилото се с тях. Да си извлекат поуки.
— Ясно. Колко такива интервюта си направила?
— Повече от триста. Седемстотин часа записи.
— Интересни ли са?
— Би могло да се каже.
— В смисъл?
Даян спря и внимателно ме огледа.
— Наистина ли те интересува?
— Вече те попитах.
Тя се насочи към дългия бар, изчака хората наоколо да се разпръснат и продължи:
— Между другото, разполагам с три записа, на които жертвите подробно разказват как са убили насилниците си. При два от тях това са били съпрузите им.