— Мисля, че е впечатляващо.
— Трябва да видиш част от интервютата, които направих.
— С удоволствие.
Тя сдъвка няколко бучки лед.
— Вярвам ти, Майкъл. Но не съм сигурна, че ще получа одобрението ти.
— На интервютата?
— На съдържанието им. На признанията. Жената седи пред камерата и разказва как е разпрала корема на мъжа си, като риба. Въпросният тип я изнасилвал цял живот, децата й също. Самоотбрана? Отмъщение? За повечето от тях това е без значение. Важното е да го пречукат.
— Ти си журналистка, Даян. Как възприемаш всичко това?
— Отначало се притеснявах.
— По всичко личи, че Бенет ти е осигурявал известно прикритие.
— Вярно е. Но дори и да е така, докато слушах и опознавах тези жени, аз започнах да ги разбирам.
— В смисъл че и сама би посегнала към ножа?
— Не съм го казала. Но го виждах. От тяхна гледна точка.
— От тези записи ще излезе страхотен материал.
— Сигурно — сви рамене Даян. — Но едва ли ще видят бял свят.
После се притисна в мен и нежно ме целуна.
— Стига по тази тема. Главата ме боли от нея. Вечерта е прекрасна. Харесва ми.
— Какво по-специално?
— Това, че съм тук с теб. С твоите приятели. Кара ме да се чувствам като у дома.
Последните думи изрече някак неохотно, с едва доловима тъга, която се отрази в деликатните й черти. Тъга, потрепнала на дъното на дълбок кладенец, за който предпочитах да не мисля. Пръстите й се преплетоха с моите.
— Ще звънна в редакцията и можем да си вървим.
Кимнах. Тя отново ме целуна. Първо по челото, а после и по бузата. Гледах я как изчезва в тълпата. Нещо се случваше в тази връзка. Много ми се искаше някой да ми обясни какво е то.
— Хей.
Обърнах се. Никол ме хвана за ръка и ме поведе през залата.
— Какво мислиш за събитието? — попита тя.
— А какво трябва да мисля?
Намерихме си места до огромния панорамен прозорец, от който се разкриваше гледка към реката от светлини, която течеше от север на юг по Лейк Шор Драйв.
— Исках да присъстваш — рече тя. — И да разбереш.
— Мислиш ли да разкажеш своята история, Никол?
Тя се отмести от прозореца. Протегнах ръка да я подкрепя, но тя не се нуждаеше от нея.
— Не се безпокой, Майкъл. Момичето няма да проговори.
— Всичко е наред.
— Наистина ли?
— Даян ми разказа за проекта си.
— Интервютата?
— Да.
— На два пъти ме попита искам ли да участвам. Ей така, направо. Не попита дали съм била насилвана. Сякаш отдавна го знаеше и заговори направо по темата.
— Наистина ли?
— Да, наистина. Тя е умна, Майкъл. Ако бях на твое място, щях да я задържа.
— Може би.
— Може би? Сериозно те питам. Какво може да не й е наред? Адски умна, изглежда страхотно. Земна, забавна, целеустремена. Да продължавам ли?
— Може би и леко напрегната, а?
— Амбицията, Майкъл. Тя наистина е проблем.
— Не е амбицията, Никол. Добре, харесвам я. Може би ще я харесам още повече. Ще поживеем, ще видим.
— Докато изчакваш, животът си тече.
Никол направи крачка към мен и обви ръце около кръста ми.
— Извинявай, че ти досаждам, Майкъл. Но аз много те обичам. Знам, че не си падаш по такива думи, но наистина е така. Винаги ще те обичам.
— Не мразя тези думи, Никол.
— Добре, значи ги обичаш.
— Не съм казал такова нещо.
— Водим страхотен разговор, по дяволите.
Засмяхме се.
— Аз съм щастлив, Никол. Все още не напълно, но и то ще стане. Просто искам да е истинско. Точно. А най-много искам да го заслужа. Разбираш ли?
— Не.
— Но ми вярваш, нали?
— Безапелационно и ирационално.
— Добре. А сега ми разкажи за твоя приятел Родригес.
— Ти какво мислиш?
— Искаш ли да чуеш истината?
Никол се отдръпна и кимна.
— Според мен той е човекът.
— Откъде знаеш?
— Просто знам.
Приятелката ми отмести поглед към Лейк Шор Драйв, към туптящото сърце на най-великия град на света. Ако щете, вярвайте, но бях готов за този момент и й подадох носната си кърпичка.
— Благодаря. Гримът ми щеше да се разтече.