— Не се тревожи — успокоих я аз. — То е от щастие.
— Така е, но още не мога да повярвам. Изумително е.
Дадох й минута да се овладее.
— Беше истински маратон, Майкъл.
— Мислиш ли, че всичко ще е наред?
— О, да — кимна тя.
Закрачихме. Бавно, леко и приятно.
— Между другото, Бенет пак пита за теб — рекох.
— Не го видях.
— Той знае ли за Родригес?
— Вече знае — усмихна се Никол. — Бенет е сладък.
— Вманиачен, както вече ти казах. Но в добрия смисъл на думата.
— Ревнуваш ли, Майкъл? — попита тя и направи опит да хване задната част на смокинга ми, но аз се изплъзнах и тръгнах обратно към фоайето.
Родригес стоеше на бара, на няколко крачки от Даян. Чувствах се освободен и някак отпуснат. Не беше зле да потърся причините за това състояние.
— Какво ще правите след приема? — попита Никол.
— Не знам. Може би ще отидем да хапнем някъде или да изпием по едно питие. Идвате ли?
— Утре Винс е първа смяна, а аз съм направо труп — поклати глава Никол. — Между другото, не съм те забравила. Извадих ДНК проба от блузата. Скоро ще имам резултат.
— Намери време, а?
— В момента е пълна лудница, но ще се справя. Напоследък се занимавам с доста странни неща, които се струпаха в лабораторията.
— По-точно?
— За някои мога да говоря, за други не — въздъхна приятелката ми.
Обърнах се да я погледна.
— Опитай все пак.
— Сега?
— Защо не?
— Добре. Двамата с Винс се заехме да направим преглед на неразкритите случаи на сексуално насилие през последните пет години. Насочихме вниманието си към седем случая в Норт Саид, всички с проникване в дома на жертвата, всички в диаметър от три километра.
— Един и същ почерк?
— Почти. Нападателят е маскиран, липсват описания. Онзи случай, който разгледахме заедно снощи…
— Мириам Хоуп?
— Да. Той е част от групата.
— ДНК?
— Досега нямаме чиста проба. Най-големи са шансовете ни при Мириам. В момента изследвам чаршафите й. Ако нападателят е плакал, може би ще открия следи от сълзи. Въпрос на късмет.
— Само ти и Родригес се занимавате с това, така ли?
— Да.
— Ясно. А за какво не можеш да говориш?
— Дванайсетгодишното момиче…
— Дженифър Коул?
— Изследвах спермата, която открихме на уличката.
— И?
— Не мога да говоря за работата си.
— Но искаш.
— Трябва да го споделя.
— Е, как да стане?
— Още не знам. Трябва ми малко време.
Свих рамене. Никол стисна ръката ми.
— Трябва да тръгвам — каза тя. — Благодаря Ти, че дойде. Благодаря и за разговора. Ти си всичко за мен, Майкъл.
Прегърнах я за последен път и видях, че Даян се приближава. Излязохме през въртящите се врати на „Дрейк“ и се озовахме в октомврийската нощ на Чикаго. Хвърлих последен поглед назад и улових погледа на най-старата ми приятелка. Никол понечи да ми помаха, но някаква двойка я скри от очите ми. Когато двойката отмина, нея вече я нямаше.
Открих я на няколко метра по-нататък. Беше с профил към мен и разговаряше с Бенет Дейвис. Родригес не се виждаше никъде. Усмихнах се. Всеки има право да опита, както казват ирландците.
Прекосих тротоара и отворих вратата на едно свободно такси. Вечеряхме в „Гибсънс“. Беше приятно, но някак нереално. Хапвахме, отпивахме от чашите и бъбрехме. Усмихвахме се и играехме ролите, които не ни се удаваха особено добре.
Оставих Даян пред дома й и продължих с таксито. Един час по-късно правех отчаяни опити да остана буден, които завършиха с тотален провал. В мига на проясняването, който предшества съня, отново си помислих за Никол. Сама в лабораторията, чак до разсъмване. Исках да стана и да отида да й правя компания. Но вместо това потънах в неспокойна дрямка. Мракът се спусна над мен — тежък, студен, изпълнен с дълбока тревога.
34
Сивите пръсти на утрото пропълзяха през прозореца и докоснаха пода. Отвън долитаха тихите звуци на настъпващия ден: захлопване на врата, ръмженето на камиона за смет по улицата. Май беше време за кафе и сутрешния вестник. Камионът потегли. Затихващото му боботене отново ме унесе. После иззвъня телефонът. На дисплея се изписа ПОЛИЦЕЙСКА ЛАБОРАТОРИЯ, ЩАТ ИЛИНОЙС. Вдигнах на третото позвъняване.