— Ало.
— Майкъл, обажда се Никол. Събудих ли те?
— Тъкмо се надигам. Защо си там толкова рано?
— Снощи не можах да заспя и реших да поработя на спокойствие върху твоите проби.
— Добра идея.
— Със сигурност е така.
— Защо?
— Имаме профил.
— От блузата на Илейн?
— Да.
Усетих как космите на тила ми се раздвижват, топлина плъзна към скулите ми.
— Идентификация?
— Малко след три през нощта го пуснах в КОДИС и получих съвпадение.
Вече бях полуоблечен. Очите ми трескаво потърсиха хартия и писалка.
— Тръгвам веднага. Дай ми името.
— Не е толкова просто.
— Какво имаш предвид?
— Нали помниш какво ти казах снощи за Дженифър?
— Нищо не си ми казала за Дженифър.
— Всъщност прав си. Това, което не ти казах, стана много по-лошо.
— Заради блузата на Илейн?
— По-добре тръгвай, Майкъл. Чакам те.
35
Добрах се до лабораторията малко след седем сутринта. Паркирах до сребристото чероки на Никол — единствената кола на паркинга. Входната врата се оказа заключена, а фоайето отвъд нея — пусто. Набрах мобилния на Никол, но никой не вдигна. По дяволите! Заобиколих сградата с надеждата за друг вход. Но не открих.
Минах отзад. Влакът минаваше наблизо. Отново набрах телефона на Никол и отново не получих отговор.
Пулсът ми започна да се ускорява, ръката ми машинално опипа пистолета на колана. Забелязах тъмночервената линия, която се проточваше по цимента и чезнеше под две подпорни колони. Наведох се и я докоснах с пръст. Беше все още влажна.
В далечината се понесе грохотът на приближаващ се влак. Мушнах се под железопътната естакада. Грохотът бързо нарастваше. Земята се разтърси. Заобиколих още две подпорни колони.
Никол лежеше по гръб, с извита глава и отворена уста. Грохотът на влака стана оглушителен. Около шията й блестеше алена ивица. Дишаше с цената на огромни усилия. Фланелката с надпис „Чикагски университет“ беше мокра от пот и кръв. Имах достатъчно опит, за да разбера, че кръвта е артериална. Вероятно е била нападната отзад, с бръснач. Дадох си сметка, че нищо не може да спаси живота на моята приятелка. Нито турникет, нито изкуствено дишане уста в уста или сърдечен масаж. Паднах на колене и я взех в прегръдката си. Очите й потърсиха моите. Не се опита да говори. Беше приела съдбата си и само ме гледаше. След минута светлината в очите й започна да помръква. Тя стисна ръката ми и си отиде тихо и спокойно в ранното утро под железопътната естакада.
Внимателно я положих на земята. Замислих се за времето, което не прекарахме заедно, за неизказаните неща и за всичко онова, което минава през главата на човек в подобна ситуация. За безнадеждното закъснение. След известно време измъкнах телефона си и набрах 911. Пуснах Никол едва когато долових сирената на линейката. Изправих се и си тръгнах. Чудех се кога ще заплача.
36
Три часа по-късно бях в офиса си. Със заключена врата и спуснато перде. Качил краката си на бюрото, гледах право пред себе си, но не виждах нищо. Изцвърча мобилният ми телефон. Не реагирах. Иззвъня стационарният. Един, втори път. Отново не реагирах. После в коридора се разнесоха стъпки и някой почука на вратата.
— Какво искаш?
В следващия момент Винс Родригес се беше надвесил над мен. Гледаше ме и сякаш искаше да попита как да изживее остатъка от живота си. Но като повечето ченгета той беше свикнал да разграничава нещата. И го направи.
— Кажи ми какво се случи.
— Дадох показания на местопрестъплението — отвърнах. — Имам запис, ако искаш, можеш да го чуеш. Свалиха ми ризата, направиха снимки на ръцете и дланите ми. Може би търсеха следи от порязване, които да им покажат как точно съм прерязал гърлото на Никол. Искаш ли нещо за пиене?
Измъкнах бутилката от чекмеджето. Родригес свали палтото си, окачи го на закачалката и седна.
— Знам, че не си убил Никол — рече. — И в управлението го знаят.
— Впечатлен съм.
— Но не мога да разбера какво си правил там.
Налях малко уиски в напукана чаша за кафе и я предложих на Родригес, който поклати глава. Глътнах уискито наведнъж и оставих чашата.
— Вече казах на полицията, че щяхме да закусваме заедно. Можеш да провериш разговорите й. Обади ми се около час, преди да я намеря.