Винс отвори нещо, което приличаше на чертеж.
— Ето го — обяви секунди по-късно той. — Илейн Ремингтън. Това ли е твоята клиентка?
Кимнах.
— Виждаш ли зелената графика?
Отново кимнах.
— Това е ДНК пробата от блузата й.
Винс кликна още веднъж.
— Не съм напълно сигурен, но ето тук трябва да е съвпадението — каза той и посочи друга графика, оцветена в червено. — Изглежда, е получила съвпадение по дванайсет пункта.
— И то добре ли е?
Винс вдигна глава от екрана.
— Повече от добре. Имаш ли нещо за писане?
Плъзнах една химикалка по бюрото. Той я взе и започна да пише нещо.
— Доколкото разбирам, това е номерът на делото на човека от съвпадението. Оттук влиза ли се в интернет?
— Защо ти е?
— Искам да вляза в полицейската база данни и да видя дали мога да открия въпросното дело.
Посочих компютъра.
— Направи го, но гледай да не ни засекат.
Родригес сви рамене, но после кимна.
— Може би си прав.
— „Интелидженсиа“ е съвсем наблизо — рекох. — Там имат лаптоп, който можем да използваме.
Винс изтегли флашпаметта и се насочи към изхода.
Наближаваше обяд, заведението беше полупразно. Поръчах си черно кафе, а Родригес — еспресо. После той влезе в сървъра на полицейското управление на Чикаго. Отпих от кафето и зачаках. Винс ловко боравеше с мишката. Петнайсет минути по-късно той се облегна, погледна ме и изключи компютъра.
— Какво?
Очите му обиколиха полупразното заведение. Сякаш смяташе, че в кафето на зърна „Артуро Фуенте“, което се продаваше за 18 долара килограма, се е скрил някой злодей. Но не мислех така.
— Говори, Винс.
Детективът отново включи компютъра и го завъртя така, че да го виждам.
— Никол какво ти каза за съвпадението?
— Каза, че нейният профил съвпада с друг, който фигурира в КОДИС.
— Само толкова?
— Да.
— Ясно. Доколкото разбирам, твоята проба съвпада със спермата, открита по две жени, станали жертва на Джон Уилям Грайм.
В съзнанието ми се мярнаха шкафовете на Рей Гоушън, натъпкани с ужасии.
— Грайм? — прошепнах. — Прочутият сериен убиец?
Родригес кимна.
— Невъзможно — поклатих глава аз. — Когато Илейн Ремингтън е била нападната, Грайм вече е бил в килия за смъртници.
— Не казвам, че спермата е негова — уточни Родригес. — Но нека се върнем малко назад. През 1995 година откриват петнайсет трупа, заровени под къщата му. Всичките на жени. Повечето са били облечени, но е имало и няколко, увити в чаршафи. Даваш си сметка, че това е огромно количество физически доказателства.
— В склада има цяло крило, запазено за престъпленията на Грайм.
— Точно така. Миналата година шефът на лабораторията на Никол решил да обработи част от тези доказателства, с цел да открие ДНК.
— Но случаят вече е бил решен — възразих аз.
Родригес вдигна ръка.
— Според началника ставало въпрос за историята на престъпността в Чикаго. Както и да е. Очакванията на всички били, че генетичните профили ще съвпаднат с тези на Грайм.
— Но е станало нещо друго?
— Върху повечето от доказателствата наистина открили ДНК на Грайм. Спермата му била навсякъде. Но открили и още един, неидентифициран профил.
— Семенна течност?
— По дрехите на две от жертвите.
— Защо никой не е съобщил за това?
Родригес си пое дъх, после бавно го изпусна през ноздрите си.
— В лабораторията били много изненадани. Възникнали спорове, после хората анализирали фактите. Повечето жертви на Грайм били проститутки. Нормално било по тях да бъде открит генетичен материал и от други клиенти.
— Този по двете жени е бил от един и същ носител, така ли?
— Може би е съвпадение — сви рамене Винс. — Но може и да не е. Заключение: окръжната прокуратура решила да запази нещата в тайна.
— А сега това.
— Да. Изнасилване, извършено две години след като Грайм бил вкаран в затвора. От същия човек с неизвестен профил. Но това е само част от проблема.
— Дженифър?
— Да. Дженифър Коул. Но не е каквото си мислиш.
Можех да си мисля единствено за лицето на едно дванайсетгодишно момиче, леко размазано зад плексигласова преграда на полицейската кола.
— Слушам те.