— А?
Тя се извърна и ме дари с погледа, присъщ само на неомъжените жени, надхвърлили трийсет.
— На колко си години? Трийсет и две, трийсет и три?
Отпих глътка уиски и кимнах. Всъщност бях на трийсет и пет, но нима имаше значение?
— Бил ли си женен?
Поклатих глава.
— Сгоден?
Ново поклащане.
— Страх ли те е?
Вдигнах рамене. Тя също.
— Би трябвало при тези умения за водене на разговор — констатира тя.
— Очарователна си.
— Какво знаеш за телевизионния бизнес в Чикаго?
— Знам да си пускам телевизора.
— Чикаго е третият по големина телевизионен пазар в страната — поясни тя. — Истинско змийско гнездо. В момента карам последната година от договора си с директор на новините, който си пада по блондинки с готини тела. За съжаление не съм нито едното, нито другото.
Прииска ми се да възразя, но благоразумието надделя.
— Трябва ми сериозна новина. В противен случай ще снимам реклами във Флинт, щата Мичиган, най-много след шест месеца. Едва ли ще ми допадне много, особено след петте години, прекарани в Чикаго. На практика никога не съм харесвала Флинт. Изводът е, че не разполагам с време, Кели. В този смисъл полицията не ми помага кой знае колко, ти също.
Слава богу, че изрече всичко това с усмивка.
Когато напуснахме „Инкуел“, на небето се беше появила тънка мъглива розова ивица. Задържах вратата за две ченгета, които познавах. И двете цивилни. Зърнали Даян, те се сгушиха в яките си, но тя не ги забеляза. Беше се умълчала. Може би си мислеше за убийството. А може би се колебаеше дали да не скочи в леглото с мен. Или просто беше пияна.
— Виж какво ще ти кажа — обади се тя накрая. — Вземи да прочетеш полицейския доклад и да изгледаш записа, пък после пак ще говорим.
Пред нас спря такси. Тя се настани на задната седалка и свали стъклото.
— Беше ми приятно, мистър Кели.
— Чао, Даян.
Таксито потегли, после спря.
— О, и още нещо, мистър Кели.
Приведох се напред. Тя също. Лицата ни бяха на сантиметри едно от друго.
— Да, Даян?
— Убиецът на приятеля ти е стрелял от упор. Което ме кара да си мисля, че Гибънс го е познавал. И му е имал доверие.
Кимнах.
— Това не те ли прави главен заподозрян, мистър Кели?
Тя примигна веднъж и зачака отговор.
— Пак ще си поговорим, Даян — отвърнах аз, почуках с длан по покрива на таксито и го изчаках да потегли.
Разбира се, че беше права. Джон Гибънс бе познавал убиеца си. И му бе вярвал. Освен ако не беше жена. В такъв случай всички догадки отпадаха.
5
Таксито ме свали на половин пряка от дома. Преди да завие зад ъгъла, от ауспуха му излетя облаче бял дим, което раздразни гърлото ми. Апартаментът ми се намираше в триетажна сграда без асансьор. Беше на хубаво място, особено през лятото. Само на две преки от Ригли Фийлд.
Имах всички основания да очаквам, че на прага ще ме чакат най-доблестните мъже в Чикаго. Вместо тях заварих неделния вестник и една блондинка от събота вечер. Не задължително в този ред.
Усмивката й сгря стъпалата пред входната врата. Побързах да се приближа, за да сгрее и мен. Реших, че все още не се е раздрънкала, което беше най-доброто за момента. Оказах се прав.
— Здравейте, мистър Кели. Аз съм Илейн Ремингтън — жената от писмото на Джон Гибънс. Онази, която за малко не я утрепаха.
От чантичката на мис Ремингтън се появи един напълно годен за употреба деветмилиметров пищов, който се насочи някъде в областта на лявото ми око.
— Бих искала да говоря с вас — обяви дамата.
— Разбира се — отвърнах.
Извадих ключовете от джоба си, но изпитах известни затруднения с улучването на ключалката. Така става, когато срещу теб е насочен напълно годен за употреба деветмилиметров.
— Ако забележиш някое ченге вътре, само извикай — рекох. — Веднага ще го гръмна.
Тя беше престанала да се усмихва.
— А най-добре е сама да свършиш тази работа.
Дулото подканящо помръдна. Влязох в апартамента си.
Настаних я на най-добрия стол в най-добрата част на жилището. Както би постъпил всеки истински джентълмен. Освен това пистолетът беше в нейните ръце и тя имаше право на избор.
— Искаш ли кафе? — попитах.
Тя поклати глава и измъкна пистолета от кобура на кръста ми.