— Майкъл.
Не бях чувал гласа й повече от година. Той пробуди у мен чувства, които смятах, че съм забравил или че поне вече са само спомен.
— Ани!
В следващия миг тя беше на крака, притисната към мен и увила ръце около шията ми. За момент всичко беше както преди. После не беше.
— Съжалявам за Никол — прошепна тя.
Беше изминал само един ден, а сякаш Никол бе мъртва цяла вечност. Подхванах Ани и усетих как се отпуска в ръцете ми. Тя беше близка с Никол. Не колкото мен, но все пак близка.
— Всичко е наред — изрекох.
Думите ми увиснаха във въздуха, абсурдно нелепи, подигравка за създателя си. Бръкнах за ключовете и отворих.
— Влез.
Пет минути по-късно седяхме в креслата, които гледаха към прозорците. Откъм езерото се стелеше разпокъсана мъгла, която бързо запълваше страничните улички и алеи, увиваше се около вратите и водосточните тръби под стряхата ми.
Над мъглата настъпваше тежката артилерия на червеникавите облаци, натежали от влага. Вятърът клатеше табелите пред магазините и гонеше пешеходците по пресечките. В един миг небето беше прорязано от огромна светкавица и облаците изпразниха съдържанието си над града. Октомврийската буря се разрази с пълна сила. Стъклата ми се разтърсиха, дъждовните струи бързо напипаха една стара пукнатина в рамката и оформиха малка локвичка на перваза до чашата с чай на старото ми гадже.
— Още не си поправил рамката, Майкъл.
Ани подсмръкна, попи водата със салфетка и отпи от чашата.
— Как си?
— Добре.
— Извинявай, че се появих, без да те предупредя. Прочетох във вестниците за Никол, но осъзнах какво е станало едва след като произнесох името й. Не знам какво стана, но изведнъж се почувствах изгубена.
Застанах до нея и казах, без да мисля:
— Тя те обичаше, Ани. Знам, че напоследък рядко се виждахте, но тя много те обичаше. И ти го знаеш.
Усетих как се обляга на мен.
— Има и още нещо, Ани — добавих. — Бях там, когато Никол умря.
Тя се вцепени и вдигна глава.
— Това го няма във вестниците.
— Вярно. И не е нещо, което ще обсъждаме. Само искам да знаеш, че беше подла смърт, Ани. Но Никол се държа храбро. Адски храбро.
Тъгата, която очаквах, все още я нямаше. Всъщност вече беше у мен, но някъде дълбоко в душата ми. Заместваха я хлад, гордост за Никол, гняв. Усетих присъствието на гнева едва когато проговорих, но с мен често става така. Ани благоразумно се отказа от тази тема.
— Кога е погребението? — попита тя.
— Във вторник, един часа, гробището „Грейсланд“.
Тя кимна и издуха носа си. Станах и пристъпих към прозореца. И двамата имахме нужда от пространство. След минута мълчание тя отново смени темата.
— Изглеждаш добре.
— Да, бе. Изглеждам ужасно и ти го знаеш.
Обърнах се. Ани се беше свила на стола. Русата й коса беше влажна от дъжда, сините й очи над чашата търсеха в моите отговори на незададени въпроси.
— Добре, изглеждаш ужасно, за разлика от мен — рече тя.
Закачката беше деликатна, лесна за възприемане, успокояваща. Облегнах се назад и зачаках. Трудната част отмина. Останах с чувството, че започва невъзможната.
— Съжалявам за начина, по който приключихме.
— Знам.
— Но това беше най-добрият начин.
— Знам.
— Не съм страхливка.
— Знам.
— Наистина ли знаеш?
Спомних си въпросния ден. Бях оставил Ани в кухнята. Тя каза, че ще приготви нещо за обяд и ще почете. Беше хладна и сдържана. Аз също. И двамата знаехме, че нещата не вървят, но нямахме желание да говорим за отношенията ни. Те седяха помежду ни като огромна 300-килограмова горила, която ни се хилеше. Можехме да я видим във всяко ъгълче на двустайния апартамент, който обитавахме. Унищожаваше съвместния ни живот бавно и методично. Ухилена и лакома. Изяждаше ни къс по къс. Ставаше все по-трудно да не я забелязваме.
Но онази сутрин нещата изглеждаха по-добре. Говорихме си за нейната работа. Аз пуснах някаква шега, тя се разсмя. После дори започнахме да кроим планове за Коледа — важно предположение, че ще бъдем заедно още една година. Спомням си, че преди да изляза, тя дойде да ме прегърне. Приех го като добър знак, но впоследствие се оказа, че съм бил наполовина прав.