Пробягах цели единайсет километра по брега на езерото. Чувствах се лек и бърз, поддържах отличен ритъм. После походих известно време, наслаждавайки се на гледката и потта. Както винаги. Прибрах се в апартамента след малко повече от два часа.
Влязох през задната врата. Кухнята беше тъмна, плотът беше старателно почистен. Спомням си, че пристъпих към умивалника и опипах гъбата. Беше още влажна. От крана на мивката се отлепи самотна капчица. Понечих да я извикам по име, но се спрях. Вместо това влязох във всекидневната. И тя беше тъмна като кухнята. Долових тиктакането на будилника край канапето. Бяхме го купили на някаква разпродажба в Уисконсин, защото изглеждаше стар и симпатичен. Но в онзи момент той само тиктакаше силно.
До всекидневната се намираше спалнята ни и полупразен гардероб с отворени вратички. До вратата имаше маса. На нея, потопен в меката светлина на настолната лампа, белееше плик. Пристъпих към масата и го взех. Името ми беше надраскано върху лицевата част. С нервния почерк, който познавах и от който ме болеше. Разкъсах плика и се върнах в кухнята, все още осветена от лъчите на залязващото слънце. Пред очите ми затича дълъг низ от думи. Започнах да прелиствам страниците, търсейки ключовите фрази. Беше хубаво писмо. Красиво, елегантно, скъса ми сърцето. Седем страници, оформени като завършена реч. Ани се изнасяше, аз оставах.
В сърцето ми потрепна омраза към нея. После към мен самия, защото съм си позволил да я мразя. Мразех и апартамента, но бях сигурен, че ще преодолея това чувство. Но ето че днес, почти година по-късно, болката отново се появи.
— Не е чак толкова важно — промълвих аз.
— Бих могла да ти кажа. В очите.
— А защо не го направи?
— Знаеш ли какво щеше да стане, ако бяхме започнали да го обсъждаме?
През изтеклата година бях размишлявал върху всякакви варианти, но не и върху този.
— Колко пъти късахме? — продължи тя. — Колко пъти през последната година стигахме до решението, че всичко е свършено? Осем, десет, веднъж в месеца?
Усмихнах се. Беше тъжна усмивка.
— Най-малко — рекох.
— Точно така. Но никой нямаше сили да го каже право в лицето на другия. Нито пък да си тръгне.
— Но трябваше.
— Да.
— Значи това е бил най-добрият начин?
— Не беше най-добрият, Майкъл. Беше най-лошият, но единственият. Както вече споменах, съжалявам…
Тя избърса самотна сълза от бузата си, отпи глътка чай и отново насочи вниманието си към бурята зад прозореца. Забелязах, че кракът й нервно почуква по пода, а чашата в ръката й леко потрепва. Нашата връзка вече беше изчерпана. Надявах се да е така.
— Направи каквото е трябвало, Ани. Преценката ти е била правилна. Сега вече го знам със сигурност. Макар че през цялото време го знаех.
Тя не отговори. Мълчахме и слушахме воя на вятъра. Две човешки същества, чиито взаимоотношения отдавна бяха приключили. И никога нямаше да се възобновят. След известно време тя тихо се изправи, взе палтото си и тръгна към вратата. Аз я последвах.
— Ти си добър човек, Майкъл — обърна се да ме погледне Ани. — Именно затова те обичах. Именно затова те обичам и сега. Дълго време бях убедена, че е достатъчно. И за двамата. Но се оказа, че не е…
— Знам.
— Наистина ли? — наклони глава тя.
— Тези дни те зърнах. Случайно. С някакъв мъж.
Тя се изчерви. Повече, отколкото ми се искаше. Ръцете й придърпаха палтото.
— О, не знаех.
— Сериозно ли е?
Тя вдигна глава да ме погледне. Този път каза истината. Въпреки че беше болезнена.
— Да, Майкъл. Доста сериозно.
— Радвам се за теб.
Преди да изрека тези думи, не знаех дали наистина смятам така. После вече знаех.
— Няма да дойда на погребението — рече тя. — Мисля, че няма да издържа. Но следващата седмица ще се отбия на гроба, за да се сбогувам с нея.
Ани ме прегърна и излезе. Изправих се до прозореца и гледах как бурята я отнася надолу по „Лейкуд“ и пресечката с „Адисън“. На масичката до прозореца имаше снимка в рамка. Аз и Никол, щракнати по време на един мач на „Къбс“ миналото лято. Събота следобед, на трибуната. Взех я и за момент си спомних новооткритото чувство за свобода. Само за момент, защото към него се присъедини грозната му братовчедка. Чувството за безгранична изолация, известна още като самота.